Марко Семов
Съседи… и не само…
Опознаването на една страна може да стане по различни начини. Като кацнеш на летището и постоиш половин час, си готов. Като те запецнат на митницата и те заопъват за подкуп — още по. Може и обиколка из страната, ако те бият времето и парата, да завъртиш. Работата тогава направо спи. И в кръчма като влезеш и си поръчаш една бира, по начина, по които ще ти я поднесат, по погледа с който ще те погледнат — пак става. С колата си пък, ако закъсаш и ти дотрябва помощ — чувствата ти към тая държава, според поведението на хората, които ще ти се притекат, или няма да ти помогнат, са в кърпа вързани. Даже може хиляди други добри работи да ти се случат — тази с помощта няма да я забравиш никога.
В по-ново време все по-често ми се случва да ходя на гробищата. И забелязах, че гробищата може би са най-доброто огледало за дереджето и културата на един народ. На паметниците пише всичко — и за миналото, и за днешния ден. Даже и утрешната съдба на тоя народ е написана там. Стига да има кой да чете…
Моите чувства към Турция датират от „дълбока древност“. Вече и така може да се каже. Бях седем-осем годишен и слабо помня причините, поради които едно турско семейство беше изгонено от родния си Кърджалийски край и настанено в старата къща на вуйчо ми, в Троянския балкан. Семейството имаше две момчета на моя възраст и с тях си спретнахме едно баскетболно игрище на сайванта на къщата. То се състоеше от един кош за сено, с който баба ми някога бе хранила кравите, но кошът се беше продънил и като така, заедно с други стари партакеши, беше захвърлен на сайванта. Работа за нас — закотвихме го до стената, подпряхме го да се не килка насам нататък, аз имах една малка гумена топка и играта започваше… От два метра, от пет метра — даже и от най-отдалечената точка на сайванта стреляхме в коша.
Имената на никого от тези хора не помня, но добре помня, че бяха много кротки и сговорчиви, не чух никога да се скарат, както ние да речем, за щяло и нещяло правим с емоционалната ми жена, не помня и на момчетата си да се караха, те също тъй бяха сговорчиви и отстъпчиви. Само за мен работа…
Не помня и кога тия турци са напуснали селото и къде са отишли. Преди да почине, има вече две години, вуйчо ми разказваше, че един от синовете дошъл във Видима, познал къщата и се отбил при него. Бил, както може да се предполага, вече остаряващ човек, дошъл да види селото, да си спомни как са минали и къде част от младините му. Така научих, че били вече се изселили в Турция. Баща му и майка му отдавна правели калабалък около Аллаха, брат му бил жив и здрав…
Все от това време си спомням една зима. Други двама турци в селото, говореше се че са комунисти, бяха интернирани във Видима. Настанени бяха в Горското стопанство — двадесет и две-три годишни мъже. Не знаеха дума български. Единият беше каруцар, та често минаваше през селото, покрай бащината ми къща — дошъл да накупи за Горското едно друго от многостранката на бай Матю…
Той пък, като се качеше в каруцата и подкараше коня, започваше да пее. Все турски песни — бавни, провлечени. Идват отдалече песните му, от друг свят и също тъй далеч се приготвили да идат… Може би това бяха първите турски песни, които чух… Обичаше и да се закача с нас, децата, тоя турчин, научил беше на бърза ръка двайсет, трийсет думи — и ние имахме към него особена симпатия. Жените коментираха как пеел, как говорел български, как карал коня… А когато жените коментират някого, те със сигурност го харесват… Неговото име вече помня… Казваше се Али… Другарят му беше мълчалив и затворен — повече стоеше в планината, имаше вид на боязлив човек и избягваше общуването с местните хора…
От времето на турското робство, турци в моя Троянски край не е имало. А тези, за които разказах, отдавна са се превърнали в далечен, твърде изпран и бледен спомен.
После съдбата ме дари с екскурзия — с кораб от Варна, през Дарданелите, до Неапол, от там през Мароко — до Либия. Спряхме в Истанбул. Сега със сигурност мога да кажа — който не е ходил в Истанбул, където и другаде да е бил, красотите с които Бог е дарил тая земя, не ги е видял… Истанбул е един от световните градове. Красота прелива в очите ти, препълва ги — още място иска, ала човешкото око, колкото и да е ненаситно — и то граници има. Ако влизаш в града откъм морето — а то е синьо, като всяко истинско море — виждаш най-напред как водата дели точно тук Европа от Азия. Тъй дели водата и града Истанбул, на две — азиатска част и европейска… И още отдалеч — може да има от петнадесет-двадесет километра, кубетата на джамиите и на нашата църква Света София тъй светят, сякаш отгоре им са инсталирани прожектори. Заливът е тесен, но те води направо към сърцето на Истанбул. Там кондисва корабът, там го връзват о един от бреговете, а туриста пък го отвързва да превзема Капалъчарши.