Както казах, колелото беше бързо, а горе на върха цареше почти пълна тишина, целият шум на панаира оставаше долу, сякаш нещо го задържаше там. И когато се гмурнеш и след това изскочиш отново, шумът бързо заглъхва и докато стигнеш върха, се чувстваш почти в безтегловност на хладния ветрец, така че ти се приисква да сграбчиш лоста пред себе си от страх да не отлетиш нанякъде.
Погледнах надолу към ръцете й върху металната дръжка и тогава видях пръстена. На лунната светлина изглеждаше тънък и блед. Проблясваше.
Престорих се, че се наслаждавам на гледката, докато всъщност ме радваха усмивката, вълнението в очите й и вятърът, който караше блузката да потрепва върху гърдите й.
Когато колелото вече бе набрало скорост и се въртеше по-бързо, а въздухът се плъзгаше покрай нас елегантно, грациозно и вълнуващо, я погледнах — прекрасното й открито лице преминаваше първо през рамка от звезди, след това покрай тъмното училище и светлокафявите палатки на панаира. Косата й се издигаше и после отново падаше край страните й, докато се спускахме и издигахме. Внезапно почувствах тези първи две или три години, през които тя бе живяла, а аз не, като ужасна ирония, като проклятие и за момент си помислих, че не е честно. Мога да я повозя тук, но това е всичко и просто не е честно.
Чувството отмина. Докато въртенето спря и ни остави да чакаме близо до върха, всичко, което беше останало, бе удоволствието колко щастлива изглеждаше. Колко жива.
Сега можех да говоря.
— Харесали ти?
— Божичко, беше прекрасно! Продължаваш да ми показваш нови неща, Дейвид.
— Не мога да повярвам, че не си се возила досега.
— Родителите ми… Знам, че винаги са искали да ни заведат някъде. Увеселителният парк "Палисейдс" или подобен на него. Просто никога не стигнахме дотам, предполагам.
— Чух за… всичко. Съжалявам.
Ето. Казах го.
Мег кимна.
— Най-лошото е колко ти липсват, разбираш ли? И да знаеш, че няма да се върнат. Просто да го знаеш. Понякога забравяш и е все едно са на ваканция или нещо подобно и си мислиш — божичко, иска ми се да се обадят. Липсват ти. Забравяш, че наистина ги няма. Забравяш, че последните шест месеца изобщо са се случили. Не е ли странно? Не е ли откачено? Тогава се усещаш… и отново е истина. Често ги сънувам. И те винаги са все още живи в сънищата. Щастливи сме.
Очите й се насълзиха. Усмихна се и поклати глава.
— Не ме карай да започвам — каза тя.
Сега се спускахме, оставаха само пет или шест кабинки пред нас. Видях следващата група чакащи да се качват. Погледнах към ръцете на Мег и отново забелязах пръстена. Тя ме видя.
— Брачната халка на майка ми — отвърна на погледа ми. — На Рут не й харесва особено да я нося, но мама би се зарадвала. Няма да я загубя. Никога.
— Хубава е. Красива е.
Мег се усмихна.
— По-хубава от белезите ми?
Изчервих се, но всичко беше наред, само ме занасяше.
— Много по-хубава.
Колелото помръдна още малко надолу. Оставаха само две кабинки. Времето се движеше като насън, но дори така се изнизваше твърде бързо. Не ми се искаше да свършва.
— Харесва ли ти? — попитах. — При семейство Чандлър?
Тя сви рамене.
— Нормално е. Не е като вкъщи. Не е както беше вкъщи. Рут понякога е… малко странна. Но смятам, че ни мисли доброто — Мег направи кратка пауза, след което довърши: — Джафльо е малко особен.
— Напълно съм съгласен.
Засмяхме се. Въпреки че коментарът за Рут малко ме смути. Спомних си сдържаността в гласа й, студенината в онзи първи ден до потока.
— Ще видим — сви рамене тя. — Предполагам, че отнема време да свикнеш, нали?
Вече бяхме стигнали до платформата за слизане. Един от служителите повдигна лоста и подпря кабинката с крак, за да я спре напълно. Едва го забелязах. Слязохме.
— Едно нещо не ми харесва — добави Мег.
Каза го почти шепнешком, сякаш очакваше някой да я чуе и да я докладва на някой друг и сякаш бяхме близки приятели, равни, съзаклятници. Това много ми допадна. Наведох се по-близо.
— Какво? — попитах.
— Онова мазе — отвърна тя. — Изобщо не ми харесва. Онова убежище.
Знаех какво имаше предвид.
По онова време Уили Чандлър старши трябва да е бил много сръчен.
Сръчен и малко параноичен.
Затова предполагам, че когато Хрушчов е казал на ООН: "Ще ви погребем!" Уили старши е изръсил нещо като как пък не, мамка ви, и си е построил бомбоубежище в мазето.