За момент никой не помръдваше.
След това телата се раздвижиха, започнаха да минават покрай прозореца, всички изглеждаха мрачни и ядосани. Уили, и Джафльо, и Дони, и Рут, и Мег вдигаха неща от земята или пренареждаха столовете, или и аз не знам какво, и бавно се изнесоха. Не долових повече гласове, нямаше повече разговори. Единствената, която не видях, беше Сюзън.
Седях и гледах.
Лампите изгаснаха. Виждаше се мътно сияние от спалните и това беше. След това и то изчезна и къщата стана тъмна като нашата.
Тази събота на боулинга Кени Робъртсън пропусна седмата си кегла за лесен спеър в десетия фрейм[13] и завърши с резултат 107. Кени беше кльощав и имаше навика да хвърля с всеки килограм, който имаше, и то да хвърля яко. Върна се, попивайки чело с късметлийската кърпичка на баща си, която в този случай не му бе донесла много късмет.
Седна между мен и Уили зад картата с резултатите. Загледахме как Дони се наглася на обичайното си място отляво на втората стрелка.
— Мисли ли по въпроса? — попита той Уили. — Как да вкараме Мег в Играта?
Уили се усмихна. Мисля, че се чувстваше добре. Щеше да мине 150 точки, а това не се случваше често. Той поклати глава.
— Сега си имаме собствена Игра.
ЧАСТ ТРЕТА
През онези нощи, в които спях при Чандлърови, след като се изморяхме и Джафльо заспиваше, си говорехме.
Основно аз и Дони. Уили почти никога не се обаждаше, а когато го направеше, изръсваше някоя глупост. Но Дони беше достатъчно умен и, както казах, най-близкото, което имах до най-добър приятел, така че ние си говорехме — за училище и момичета, за хлапетата от шоуто "Американ Бендстенд", за безкрайните загадки на секса, за какво всъщност означават рок песните, чути по радиото и така нататък до късно през нощта.
Говорехме за желания, надежди, понякога и за кошмари.
Винаги Дони започваше тези разговори и винаги аз ги завършвах. В някакъв момент, много след като сме се изтощили напълно, аз се навеждах от горното легло и казвах нещо от сорта на: "Разбираш ли ме?", а той спеше, оставил ме на милостта на мислите ми, будни и неудобни, понякога до зори. Отнемаше ми време да разровя достатъчно надълбоко, за да разбера какво точно чувствам, а щом разберях, не можех да се откъсна от него.
Все още съм така.
Сега няма диалог. Не говоря. Без значение кой е в леглото с мен, никога не го правя. Понякога мислите ми се отплесват в някой кошмар, но не го споделям. Вече съм се превърнал в това, което бях започнал да ставам още тогава — напълно самосъхраняващ се.
Започнало бе, предполагам, с майка ми, която дойде в стаята ми, когато бях на седем. Спях. Тя ме събуди с думите: "Напускам баща ти. Но не искам да се притесняваш. Ще те взема със себе си. Няма да те изоставя. Никога." И знам, че от седем до четиринайсет аз чаках, подготвях се, превръщах се в този отделен Аз, различен от тях.
Така, предполагам, започна всичко.
Но между седем и тринайсет се случи Рут, случиха се Мег и Сюзън. Без тях този разговор с майка ми можеше дори да ми е полезен. Можеше да ме спаси от шока и объркването, когато му дойдеше времето. Защото децата са устойчиви. Те се връщат към увереността и споделянето.
Аз не успях. Заради онова, което се случи после. Заради онова, което направих, и онова, което не направих.
Първата ми жена, Евелин, понякога се обажда, буди ме нощем.
— Децата добре ли са? — пита ме; гласът й е ужасен.
Нямахме общи деца с Евелин.
Тя бе влизала и излизала от институции безброй пъти, страдаше от пристъпи на остра депресия и тревога, но все пак тази нейна фиксация беше много странна.
Защото никога не съм й казвал. Нищо от това, никога.
Как би могла да знае?
Насън ли говоря? Да не би да съм й признал някоя нощ? Или тя просто усещаше нещо скрито в мен — за единствената истинска причина никога да нямаме деца. Защо никога не позволих.
Обажданията й са като нощни птици, които прелитат с пищене покрай главата ми. Продължавам да ги очаквам да се завърнат. Изненадан съм, когато го сторят.
Плашещо е.
Децата добре ли са?
Отдавна съм се научил да не я предизвиквам. "Да, Евелин — казвам й. — Разбира се. Добре са. Сега заспивай."
Но децата не са добре.
Никога няма да бъдат.
Почуках на задната остъклена врата.
Никой не отговори.
Отворих я и влязох вътре.
13
Спеър — свалянето на всички кегли с две последователни хвърляния, фрейм — една игра се състои от десет части, наречени фреймове, в които всеки от играчите има право на два поредни удара, за да събори всичките десет кегли. — Б. пр.