Всъщност се чувствах доста странно до нея. Неудобно, но развълнуван. Тя се различаваше от другите момичета, които познавах, от Дениз или Шерил в квартала или дори от момичетата в училище. Първо, Мег беше може би сто пъти по-хубава. Според мен бе по-хубава дори от Натали Ууд. Вероятно беше и по-умна от момичетата, които познавах, по-изискана. Нали живееше в Ню Йорк все пак и бе яла омари. А се движеше съвсем като момче. Имаше силно стегнато тяло и вродена грация.
Всичко това ме изнервяше и пропуснах първия. Не беше някой огромен рак, но бе по-голям от онези, които имахме. Той се шмугна на заден ход под Скалата.
Мег попита дали може да опита. Дадох й кутията.
— Ню Йорк, а?
— Аха, Тя си нави ръкавите и потопи ръце във водата. И тогава забелязах белега.
— Леле. Какво е това?
Започваше точно от свивката на лявата й ръка и продължаваше до китката като дълъг розов извиващ се червей. Мег видя къде гледам.
— Нещастен случай — обясни тя. — Бяхме в кола.
После пак се обърна към водата, по която блещукаше отражението й.
— Леле.
Но изглежда Мег не желаеше да говори повече.
— Имаш ли още от тях?
Не знам защо белезите винаги са толкова пленителни за момчетата, но така е устроен животът и аз просто не можех да се спра. Все още не бях способен да си замълча. Макар да знаех, че тя го искаше от мен, макар че току-що се бяхме срещнали. Наблюдавах я как обръща един камък. Под него нямаше нищо. Обаче го направи както трябва, не размъти водата. Помислих си, че е страхотна.
Момичето сви рамене.
— Няколко. Този е най-лошият.
— Може ли да ги видя?
— Не. Не мисля.
Мег се засмя, погледна ме по определен начин и аз схванах посланието. Тогава вече наистина млъкнах за малко.
Тя обърна друг камък. Нищо.
— Предполагам, че е била гадна, а? Катастрофата.
Мег изобщо не ми отговори и не я винях. В мига, в който го казах, осъзнах колко глупаво и неловко прозвуча, колко безчувствено. Изчервих се и се зарадвах, че не гледаше към мен.
Тогава тя хвана един.
Камъкът плавно се преобърна, ракът влезе на заден ход право в кутията и на Мег й оставаше само да я извади.
Тя изля част от водата и наклони консервената кутия към слънчевата светлина. Можеше да се види онзи хубав златен цвят, който имат раците. Опашката на животното беше вдигната, щипките му махаха насам-натам, то обикаляше по дъното на кутията и търсеше с кого да се сбие.
— Хвана го!
— От първия път.
— Супер! Наистина е страхотен.
— Хайде да го сложим при другите.
Мег бавно изля водата, така че да не го плаши и да не го изпусне, точно както трябва да се направи, макар че никой не и беше казал и когато в консервата останаха само два-три сантиметра, го цопна в по-голямата тенекия. Двата рака, които вече бяха там, му направиха достатъчно място. Това беше добре, защото раците понякога се убиват, убиват собствения си вид, а тези двата бяха съвсем малки.
След малко новодошлият се успокои и ние седнахме да го наблюдаваме. Изглеждаше примитивен, ефикасен, смъртоносен, красив. Много хубав цвят и много елегантно оформление.
Пъхнах пръст в съда, за да се размърда отново.
— Недей.
Ръката й ме докосна по рамото. Беше хладна и нежна.
Извадих си пръста от водата.
Предложих й дъвка и сам си взех една. После за известно време се чуваше само свиренето на вятъра през високата тънка трева от другата страна на насипа, шумоленето на храстите край потока, ромоленето на водата, забързана след снощния дъжд, и нашето дъвчене.
— Нали ще ги върнеш обратно? Обещаваш ли?
— Разбира се. Винаги ги пускам.
— Добре.
Тя въздъхна и след това се изправи.
— Май трябва да се прибирам. Имаме да пазаруваме. Но ми се искаше първо да огледам наоколо. Тъй като никога досега не сме разполагали с гора. Благодаря, Дейвид. Беше забавно.
Докато се сетя да я попитам, вече бе прекосила половината камъни.
— Хей! Къде се прибираш? Къде отиваш?
Мег се усмихна.
— Отседнали сме при семейство Чандлър. Ние със Сюзън. Сюзън е сестра ми.
Тогава и аз се изправих, сякаш някой ме бе дръпнал да стана с невидими конци.
— Семейство Чандлър? Рут? Майката на Дони и Уили?
Тя стъпи на брега, обърна се и ме погледна.