Изведнъж в изражението й се бе появило нещо ново. Предпазливост.
Това ме спря.
— Точно така. Ние сме братовчеди. Втори братовчеди. Падам се племенница на Рут, предполагам.
Гласът й също ми прозвуча странно. Беше станал равен — като че ли имаше нещо, което не биваше да знам. Сякаш ми казваше нещо и в същото време го криеше от мен.
За миг се почувствах объркан. Имах усещането, че и тя се притесни.
За първи пътя виждах смутена. Като броя и разговора за белега.
Но не позволих на това да ме тревожи.
Защото къщата на семейство Чандлър бе съседна на моята.
А Рут беше… ами Рут бе страхотна. Въпреки че понякога децата й бяха идиоти. Рут беше страхотна.
— Хей! — възкликнах аз. — Ние сме съседи. Аз живея в кафявата къща до тях.
Гледах я как се качва по склона. Когато стигна най-горе, се обърна и усмивката й отново се бе върнала, имаше ясното открито изражение, с което седна до мен на Скалата в началото.
Махна ми.
— До скоро, Дейвид.
— До скоро, Мег.
Чудесно, помислих си. Невероятно. Ще я виждам непрекъснато.
За първи път ме спохождаше подобна мисъл.
Сега го осъзнавам.
В онзи ден, на онази Скала се сблъсках челно с юношеството си в лицето на Меган Локлин, две години по-голяма от мен непозната, и тя имаше сестра, тайна и дълга червена коса. Това, че всичко ми се виждаше толкова естествено и излязох неразтърсен и дори щастлив от преживяването, говори, мисля, много за моите бъдещи възможности и, разбира се, за нейните.
Като си помисля за това, мразя Рут Чандлър.
Рут, ти беше красива тогава.
Много съм мислил за теб, не — проучвал съм те, стигал съм дотам да се ровя в миналото ти, един ден паркирах срещу онази административна сграда на Хауард Авеню, за която все ни говореше, където ти ръководеше цялото проклето представление, докато Момчетата бяха заминали да се бият в Голямата Война, която щеше да спре всички войни, втора част — онова място, където ти беше напълно, абсолютно необходима, докато "малките посерковци не се върнат наперено пак у дома", както се изразяваше ти, а после изведнъж се оказа без работа. Паркирах там и мястото изглеждаше обикновено, Рут. Изглеждаше мизерно, тъжно и скучно.
Отидох до Мористаун, където си се родила. И той не беше впечатляващ. Разбира се, не знаех къде се предполагаше да ти е била къщата, но със сигурност не успях да видя и как големите ти рухнали мечти са се зародили там, в това градче, не успях да видя богатствата, които родителите ти предполагаемо са ти поверили, с които са те обсипвали, не успях да видя свирепата ти неудовлетвореност.
Поседях в бара на съпруга ти Уили старши — да! Открих го, Рут! Във Форт Майърс, Флорида, където е живял, откакто те е зарязал с твоите трима врещящи пикльовци и ипотеката преди всичките онези трийсет години, намерих го да си играе на барман пред възрастните граждани, кротък човек, дружелюбен, отдавна преминал разцвета на силите си… Седях там, вглеждах се в лицето му, в очите му, разговаряхме и не можах да видя мъжа, който винаги си твърдяла, че бил жребецът за разплод, "прекрасното ирландско копеле", онзи подъл негодник. На мен ми приличаше на мек и стар човек. Нос на пияница, шкембе на пияница, дебел увиснал задник в торбести панталони. Й изглеждаше сякаш никога не е бил твърд, Рут. Никога. Това беше истинската изненада.
Разбрах, че твърдостта е била другаде.
Така че какъв бе случаят, Рут? Всичко е било лъжа? Или изцяло твои измислици?
Не бих се изненадал.
Или пък за теб — преминали през теб — лъжа и истина бяха едно и също.
Сега ще се опитам да променя това, ако мога. Възнамерявам да разкажа нашата малка историйка. Колкото точно мога оттук нататък и без прекъсвания.
И пиша това за теб, Рут. Защото така и не успях наистина да се разплатя с теб.
Така че ето го моят чек. Просрочен и с превишен кредит.
Осребри го в ада.
Рано на следващата сутрин отидох до съседната къща.
Спомням си, че леко се срамувах, беше ми някак неудобно, което бе много необичайно, защото нямаше нищо по-естествено от това да видя какво става там.
Беше сутрин. Беше лято. И точно така се правеше. Ставаш, закусваш и излизаш навън да огледаш кой къде е.
Къщата на семейство Чандлър бе обичайната отправна точка.
Тогава Лоръл Авеню беше задънена улица — вече не е, — един плитък прорез в полукръга на горите, които опасваха южната страна на Уест Мейпъл, и продължаваше около километър и половина след него. Когато първо са изграждали пътя в началото на деветнайсети век, гората е била толкова гъста, с високи, невиждали сеч дървета, че я наричали Тъмната улица. Всички тези дървета вече ги нямаше, но улицата все още беше тиха и хубава. Дървета за сянка имаше навсякъде, всяка къща се различаваше от съседните и не бяха твърде близо една до друга, както сме виждали.