В печката щеше да има замразени полуфабрикати за вечеря пред телевизора.
Бях гладен. Не бях ял от сутринта насам.
Вечеря. Замислих се над това.
Когато не се приберях, родителите ми щяха да се ядосат. След което щяха да започнат да се тревожат.
Родителите ми щяха да се тревожат.
Съмнявам се, че някога преди този момент въобще ми бе хрумвало какво точно означава това.
И за миг ги обичах толкова много, че едва не заплаках.
После Мег пак простена и я усетих как трепери до мен.
Помислих си за Рут и останалите, които седяха горе мълчаливо.
Чудейки се какво да правят с нас.
Защото фактът, че аз бях тук, променяше всичко.
След днес вече не можеха да ми вярват. И за разлика от Мег и Сюзън, моето отсъствие щеше да бъде забелязано.
Дали родителите ми щяха да дойдат да ме търсят? Разбира се, естествено. Но кога? Дали щяха да ме потърсят тук? Не им бях казал къде, по дяволите, ще бъда.
Тъпо, Дейвид.
Още една грешка. Знаеше, че тук може да си навлечеш неприятности.
Чувствах как мракът около мен се стяга, някак ме смалява, смачква пространството и ограничава възможностите и потенциала ми. И добих слаба представа за онова, през което трябва да е минала Мег всичките тези седмици, сам-сама тук долу.
Почти ти се искаше да се върнат отново, само и само за да облекчат напрежението от очакването и чувството на изолация.
В мрака, осъзнах, постепенно изчезваш.
— Дейвид?
Беше Сюзън. Стресна ме. Мисля, че това бе първият път, в който я чух да ми говори — или на който и да било друг всъщност — без първа да е била заговорена.
Гласът й бе уплашен треперлив шепот. Сякаш Рут беше на вратата и слушаше.
— Дейвид?
— Да? Добре ли си, Сюзън?
— Добре съм. Дейвид? Мразиш ли ме?
— Да те мразя? Не, разбира се, че не. Защо бих те…?
— Би трябвало. И Мег също. Защото вината е моя.
— Не си ти виновна, Сюзън.
— Съм. Аз съм виновна. Без мен Мег можеше да избяга и да не се върне.
— Тя се опита, Сюзън. Хванаха я.
— Не разбираш.
Дори и без да я виждаш, бе лесно да усетиш колко й е трудно да не заплаче.
— Хванаха я в коридора, Дейвид.
— А?
— Дойде да ме вземе. Беше се измъкнала някак.
— Аз я пуснах. Оставих вратата отворена.
— Качи се по стълбите до стаята ми, сложи ръка тук, на устата ми, за да мълча и ме вдигна от леглото. Носеше ме надолу по коридора, когато Рут… когато Рут…
Повече не можеше да се сдържа. Заплака. Протегнах се и докоснах рамото й.
— Успокой се. Всичко е наред.
— … когато Рут излезе от стаята на момчетата — предполагам, че ни е чула, — хвана Мег за косата и я събори на пода, а аз паднах върху нея, така че не можеше да мърда, и после дойдоха Уили, Дони и Джафльо и започнаха да я бият, да я удрят и да я ритат. След това Уили отиде в кухнята, взе един нож, опря го в гърлото й и каза, че ако мръдне, ще й отреже главата. Ще й отреже главата, това каза. Накрая ни заведоха долу. И там ми свалиха шините. Тази е счупена.
Чух я как потраква.
— После продължиха да я удрят и Рут използва цигарата си на… на нейната…
Сюзън се плъзна към мен и сложи ръката ми около себе си, докато плачеше на рамото ми.
— Не разбирам — прошепнах. — Щеше да се върне за теб. Щяхме да измислим нещо. Защо сега? Защо се е опитала да те вземе? Защо се е опитала да те вземе със себе си?
Тя избърса очи. Чух я как подсмърча.
— Мисля, че защото… Рут — трудно й беше да продължи. — Рут… ме докосва. Долу… нали знаеш… там долу. И веднъж тя… тя ме накара да кървя. И Мег… аз казах на Мег… и тя се ядоса… наистина се ядоса и каза на Рут, че знае и Рут я наби отново, наистина лошо, с лопата от камината и…
Гласът й се пречупи.
— Съжалявам! Не исках. Трябваше да си отиде! Трябваше! Не съм искала да я наранят. Не можах да се сдържа! Мразя, когато ме докосва! Мразя Рут! Мразя я! И аз казах на Мег… казах й какво е направила и затова я хванаха. Затова се върна за мен. Заради мен, Дейвид. Заради мен!
Държах я и чувството бе като да люлееш бебе, толкова беше крехка.
— Шшшт. Отпусни се. Всичко ще бъде… наред.
Помислих си за Рут, която я докосва. Можех да си го представя. Счупеното, безпомощно малко момиче, което не можеше да се бори, и жената с празните блестящи очи като повърхността на бързо течащ поток. После блокирах тези мисли.
След доста време Сюзън се успокои.
— Имам нещо — подсмръкна тя. — Дадох го на Мег. Пресегни се зад далечния крак на работната маса. Зад нея. Опипай наоколо.