— Какво? — прошепна тя.
— Иска ми се да имаше нещо…
— Какво?
— … с което да ги нараним. Което да ни измъкне оттук.
— Няма нищо. Нищо. Не знаеш колко нощи съм…
— Имаме това — обади се Сюзън.
Тя вдигна шината за ръце.
Погледнах я. Беше права. Бе направена от лек алуминий, но ако я хванеш за края и размахаш частта със ставата, можеше да причиниш някакви щети.
Но не и достатъчно, помислих си. Не и срещу Уили и Дони заедно. И Рут. Не трябваше да я подценявам. Може би ако бяха така добри да идват един по един с няколко минутки почивка между тях, щях да имам шанс, но едва ли щеше да се случи. Така или иначе никога не се бях проявявал като кой знае какъв боец.
Човек просто трябваше да помоли Еди.
Имахме нужда от нещо друго.
Огледах се. Бяха махнали почти всичко. Пожарогасителя, радиото, кашоните с храна, дори будилника и помпата за дюшека ги нямаше. Бяха отнесли даже въжето за простиране, с което ни бяха вързали. Всичко, което имахме, беше работната маса — твърде тежка дори да я местиш сам, камо ли да я хвърлиш, — матраците, чаршафът на Мег, пластмасовата й чашка за вода и дрехите на гърба ни. И кибритът и свещта.
След това ми хрумна как да ползваме клечките кибрит и свещта.
Поне можехме да ги накараме да дойдат при нас, когато ние решим, а не когато на тях им скимне. Можехме да ги объркаме и изненадаме. Все пак беше нещо. Нещо.
Поех си дълбоко въздух. Една идея се оформяше.
— Добре — казах, — искате ли да опитаме няколко неща?
Сюзън кимна. Мег също, едва-едва.
— Може и да не проработи. Но е възможност.
— Давай — окуражи ме Мег. — Направи го.
Тя изпъшка.
— Не мърдай — помолих я. — Не ми трябваш.
— Добре. Просто го направи — отвърна тя. — Хвани ги.
Свалих кецовете си, измъкнах връзките им и ги вързах една за друга. След това свалих обувките на Сюзън и завързах техните връзки за моите, така че имах почти четири метра въже, с което да работя. Стегнах здраво единия му край за долната панта на вратата, след това го прокарах до първата от дебелите подпорни греди и го завързах и там на около осем сантиметра от земята. Така направих преграда за препъване, която минаваше под лек ъгъл между вратата и гредата и ограждаше около една трета от лявата част от стаята на влизане.
— Слушайте — заобяснявах. — Това ще е трудно. И опасно. Искам да кажа, че няма да са само те. Смятам да запаля огън тук. Точно ей там, пред масата, почти в средата на помещението. Те ще подушат дима и ще дойдат. И да се надяваме, че някой ще уцели това въженце. Междувременно аз мога да стоя от другата страна до вратата с една от шините на Сюзън. Но ще има много пушек, а няма достатъчно въздух. Ако не дойдат бързо, ще се окажем в много неприятно положение. Разбирате ли ме?
— Ще викаме — предложи Сюзън.
— Да. Надявам се да помогне. Все пак трябва да изчакаме малко, за да подушат първо пушека. Хората се паникьосват около огън и това ще ни е от полза. Какво мислите?
— Какво мога да направя яз? — попита Сюзън.
Трябваше да се усмихна.
— Не много, Суз.
Тя се замисли, нежните й черти на малко момиченце бяха гробовни.
— Знам какво мога да направя. Мога да застана ето тук, до дюшека, и ако някой се опита да мине, да го спъна!
— Добре, но се пази. Без повече счупени кости. И гледай да ми оставиш достатъчно място да размахвам това чудо.
— Ще ти оставя.
— Мег? Ти съгласна ли си?
Тя изглеждаше бледа и слаба. Но кимна.
— Каквото и да е.
Съблякох си тениската.
— Ще ми… ще ми трябва чаршафа — казах.
— Вземи го.
Внимателно го смъкнах от нея.
Мег премести ръце, за да покрие мястото, където я бяха изгорили. Но не и преди да видя черно-червената блестяща рана. Потръпнах, тя ме видя и извърна лице. През тениската на ръката й започна отново да човърка белега. Нямах сърце да я спра, да й привлека вниманието върху това, което правеше.
И внезапно нямах търпение да използвам тази шина върху някого. Събрах чаршафа на купчина и го сложих където исках, пред масата. Поставих тениската си и чорапите си отгоре.
— И моите — обади се Сюзън.
Те нямаше да променят нещата особено, но тя имаше нужда да помогне, затова ги свалих от нея и ги метнах на купчината.
— Искаш ли и това от ръката ми? — попита Мег.
— Не. Задръж го.
— Добре — ноктите й продължиха да дълбаят.
Тялото й изглеждаше старо, мускулите бяха тънки и отпуснати.
Взех шината от Сюзън и я опрях на стената до вратата. След това вдигнах остатъка от свещта и отидох до купчината.