Стомахът ми се сви от страх.
— Да го направим — отсякох и спуснах свещта.
Огънят гореше бавно, но определено имаше пушек. Извиваше се към тавана и се кълбеше навън. Наш собствен гъбен облак в убежището.
След секунди изпълни стаята. Едва виждах до мястото, където Мег лежеше на пода. Кашляхме сериозно.
Докато димът се сгъстяваше, същото ставаше и с виковете ни.
Чувахме гласовете горе. Объркване. Страх. После трополенето на стъпки по стълбите. Тичаха. Бяха разтревожени. Това беше добре. Бях хванал шината здраво и чаках точно до вратата.
Някой започна да се бори с резето. След това вратата рязко се отвори и Уили застана на прага, на светлината от мазето, псувайки, докато димът се носеше над него като внезапна мъгла. Той залитна навътре. Уцели въжето от връзки, спъна се, падна и се плъзна по пода до купчината с главата напред, разпищя се и замаха с ръце да отлепи парцала, който гореше на бузата му, и цвърчащата мазна тениска, която се топеше по челото му.
Рут и Дони влязоха рамо до рамо, Дони беше по-близо до мен, опитваше се да различи какво се случва през дима. Замахнах с шината. Видях как кръв хвръкна от главата на Дони и опръска Рут и прага, докато той падаше, пресегнат към мен. Стоварих шината надолу, като брадва, но Дони се дръпна. Шината се удари в пода. След това внезапно Рут се стрелна покрай мен към Сюзън.
Сюзън. Пешката й. Щитът й.
Завъртях се и замахнах с шината, уцелих я по ребрата и гърба, но това не бе достатъчно, за да я спре.
Беше бърза. Втурнах се след нея, размахвайки шината от земята нагоре като бекхенд при тениса, но тя се протегна към кльощавото телце на Сюзън и я бутна към стената, след което я дръпна за косата към себе си и пак я блъсна назад. Чух глухо тупване като от изпусната тиква и Сюзън се свлече по стената. Замахнах с шината към гърба на Рут с всичка сила. Тя изрева и се свлече на колене.
Забелязах движение с периферното си зрение. Обърнах се.
Дони се бе изправил и идваше към мен през изтънелия пушек.
След това и Уили.
Размахах шината напред-назад пред себе си. Първо се движеха бавно, предпазливо. Достатъчно близо, за да видя изгореното лице на Уили, едното му око беше затворено и сълзеше. Имаше кръв по ризата на Дони.
После Уили се втурна ниско към мен в атака. Замахнах с шината и го уцелих през рамото, след това тя се плъзна и се удари с дрънчене във врата му. Той изпищя и падна.
Видях Дони да се накланя напред и дръпнах шината обратно, чух драскащ звук зад себе си.
Рут се хвърли върху мен, дереше ме, съскаше като котка. Запрепъвах се под нейната гърчеща се тежест. Коленете ми поддадоха. Паднах. Дони се приближи и усетих рязка, изгаряща болка през бузата си, след което вратът ми изщрака. Изведнъж замирисах на кожа. Кожа на обувка. Ритнал ме бе точно като футболна топка. Видях ослепителна светлина. Пръстите ми се опитаха да се сключат около шината, но тя вече не беше там. Нямаше я.
Ярката светлина бързо избледня в мрак. Борех се да се изправя на колене. Той ме ритна в корема. Паднах, не ми стигаше въздух. Отново пробвах да стана, но равновесието ми не бе наред. Почувствах вълна на гадене и объркване. След това някой друг също започна да ме рита, в ребрата, в гръдния кош. Свих се на топка, стегнах мускули и закачах мракът да се вдигне. Продължаваха да ме ритат и да псуват. Но започваше да действа, започвах да виждам, най-накрая достатъчно, за да установя къде е масата. Търколих се към нея, под нея и погледнах нагоре към краката на Рут и на Дони пред себе си. А после отново се обърках, защото имаше още едни крака там, където трябваше да бъде Мег, точно там, където тя лежеше на дюшека.
Голи крака. Изгорени и изпъстрени с белези.
Краката на Мег.
— Не! — викнах.
Изпълзях изпод масата. Рут и Дони се обърнаха, тръгнаха към нея.
— Ти! — кресна Рут. — Ти! Ти! Ти!
И до ден-днешен не знам какво си мислеше, че прави Мег тогава, дали изобщо е вярвала, че може да помогне — може би просто й бе писнало от това, от Рут, омръзнало й бе до смърт от болката, омръзнало от всичко, — но трябва да е знаела накъде ще бъде насочена цялата ярост на Рут, не към мен или към Сюзън, а право към нея, като идеална зла отровна стрела.
В очите й обаче нямаше страх. Те бяха решителни и ясни. Колкото и да беше слаба, успя да направи една крачка напред.
Рут се хвърли върху нея обезумяла. Хвана главата й между двете си ръце като мисионер, който изцерява някого.
След което я заби в стената.
Тялото на Мег започна да трепери.
Гледаше към Рут, право в очите й, и за момент доби озадачено изражение, сякаш дори сега питаше Рут защо. Защо.