— Дейвид?
— Да.
Изглежда се ослушваше. Погледнах очите й и забелязах, че едната й зеница бе наполовина по-малка от другата. Зачудих се какво ли вижда.
— Чуваш ли я? — попита ме. — Тя… там ли е?
— Чувам само радиото. Обаче тя е там.
— Радиото. Да — Мег бавно кимна. — Понякога я чувам. По цял ден. Уили и Джафльо също… и Дони. Мислех си, че мога да слушам… и да чуя и науча нещо, да разбера защо тя ми причинява това… като я слушам как върви през стаята или сяда в стола. Аз… така и не проумях.
— Мег? Слушай. Не мисля, че трябва да говориш, знаеш ли? Доста зле са те подредили.
Беше усилие, личеше си. Заваляше думите, сякаш внезапно езикът й бе станал грешният размер за устата й.
— Ъ-ъ. Не. Искам да говоря. Никога не говоря. Никога няма с кого да разговарям. Но…?
Тя ме погледна някак особено.
— Ти как така си тук?
— И двамата сме тук. И аз, и Сюзън. Заключиха ни. Помниш ли?
Мег опита да се усмихне.
— Мислех, че може да си те фантазирам. И преди ми се е случвало понякога. Аз имам много… много фантазии. Имам ги и после те… изчезват. А понякога се опитваш да имаш, искаш да имаш и не можеш. Не можеш да измислиш нищо. След което… става. Преди я умолявах, знаеш ли? Да спре. Просто да ме пусне. Мислех си, че трябва, че ще го прави известно време и после ще ме пусне. Ще види, че трябва, така както аз виждам. След това осъзнах, че няма да спре, трябва да се измъкна, но не мога. Не я разбирам, как можа да го остави да ме изгори?
— Моля те, Мег…
Тя облиза устни. Усмихна се.
— Ти обаче се грижиш за мен, нали?
— Да.
— И за Сюзън.
— Да.
— Къде е тя?
— Спи.
— И за нея е трудно — прошепна.
— Знам. Знам, че е така.
Тревожех се. Гласът й отслабваше. Трябваше да се наведа много близо, за да я чувам.
— Ще ми направиш ли една услуга? — попита.
— Разбира се.
Мег стисна ръката ми. Хватката й не беше силна.
— Върни ми пръстена на майка ми? Нали знаеш кой? Тя няма да ме послуша. Не й пука. Но може би… Би ли могъл ти да я помолиш? Ще можеш ли да ми върнеш пръстена?
— Ще го взема.
— Обещаваш ли?
— Да.
Пусна ме.
— Благодаря — каза.
И момент по-късно:
— Знаеш ли? Никога не съм обичала майка си достатъчно. Не е ли странно? А ти?
— Не. Предполагам, че не.
Тя затвори очи.
— Мисля, че бих искала да поспя.
— Разбира се — отвърнах. — Почивай си.
— Странно е — продължи. — Няма болка. Би помислил, че ще има. Те ме гориха пак и пак, но няма болка.
— Почивай си.
Мег кимна. След което заспа. Аз седях и се ослушвах за почукването на полицай Дженингс, текстът на "Зелена врата" се въртеше нелепо през ума ми, като ярко боядисана въртележка, отново и отново:… полунощ, още една безсънна нощ,/ гледаме, докато не дойде утрото,/зелена врата, каква тайна криеш? /Зелена врата?
Докато и аз не се унесох.
Когато се събудих, вероятно беше сутрин.
Сюзън ме разтърсваше.
— Спри я! — гласът й бе уплашен шепот. — Спри я! Моля те! Не й позволявай да прави това!
За момент помислих, че съм у дома, в собственото си легло.
Огледах се наоколо. Спомних си.
И Мег вече не беше до мен.
Сърцето ми започна да блъска в гърдите, гърлото ми се стегна.
След това я видях.
Беше захвърлила одеялото, така че бе гола и прегърбена в ъгъла до масата. Дългата й сплъстена коса висеше на раменете й. Гърбът й беше изпъстрен с избледнели кафяви петна, пресечени линии засъхваща кръв. Тилът й блестеше влажно под светлината на работната лампа.
Виждах как мускулите й се движат по раменете и встрани от елегантната линия на гръбнака, докато работеше. Чувах дращене на нокти.
Станах и отидох при нея.
Тя копаеше.
С пръсти копаеше бетонния под там, където се съединяваше с тухлената стена. Копаеше тунел. Чуваха се тихи звуци от усилията й. Ноктите й бяха пречупени назад и кървяха, единият вече липсваше, връхчетата на пръстите й също бяха окървавени, кръвта й се смесваше със ситните камъчета, които бе изровила от ронещия се бетон, докато произвеждаше неравни количества от двете. Последният й отказ да се предаде. Последният й акт на неподчинение. Волята, която се издига над едно победено тяло, за да се наложи на солиден камък.
Камъкът беше Рут. Неподатлива — отронваше само ситни камъчета и песъчинки.
Рут бе камъкът.
— Мег. Хайде. Моля те — казах.
Хванах я под мишниците и я повдигнах. Тежеше колкото пеленаче.