Тялото й беше топло и изпълнено с живот.
Отново я положих на дюшека и я завих с одеялото. Сюзън ми подаде кофата и се заех да мия пръстите й. Водата стана още по-червена.
Започнах да плача.
Не исках да плача, защото Сюзън бе там, но това не беше нещо, което можех да контролирам или спра. Просто се случи, потече, като кръвта на Мег по стената.
Горещината й беше от треската. Горещината й бе лъжа.
Почти можех да помириша смъртта по нея.
Бях я видял в разширената зеница на окото й, една разширяваща се дупка, в която можеше да потъне съзнание.
Миех пръстите й.
Когато приключих, преместих Сюзън така, че Мег да е между двама ни, и ние тихо лежахме заедно, наблюдавайки слабото й дишане. Всяка глътка въздух, която минаваше през дробовете й, бе още един миг от тези, които ни свързваха, още няколко секунди милостиня, потрепването на притворените й клепачи говореше за живота, който протичаше нежно под наранената повърхност — и когато Мег отново отвори очи, ние не се стреснахме. Радвахме се да я видим, че ни гледа, старата Мег, която живееше преди това, в същото време, в което и ние, а не в това трескаво нереално пространство.
Тя помръдна устни. След което се усмихна.
— Мисля, че ще успея — каза и хвана ръката на Сюзън. — Мисля, че ще бъда добре.
Под изкуствения блясък на работната лампа, на зазоряване, което за нас не беше зазоряване, Мег издъхна.
Почукването на вратата дойде след не повече от половин час.
Чух ги как стават от леглата. Чух мъжествени гласове и тежки, непознати стъпки, които прекосиха дневната към трапезарията и после тръгнаха надолу по стълбите.
Свалиха резето, отвориха вратата и Дженингс беше там, заедно с баща ми и едно ченге на име Томпсън, което познавахме от ВЧВ. Дони, Уили, Джафльо и Рут стояха зад тях. Не правеха нито опит да избягат, нито дори да обяснят, просто гледаха как Дженингс отиде при Мег, повдигна клепача й и провери за липсващия й пулс.
Баща ми дойде и ме прегърна.
— Боже Господи — каза и поклати глава. — Слава Богу, че те открихме. Слава Богу.
Мисля, че за първи път го чувах да употребява израза, но също така смятам, че го мислеше.
Дженингс покри главата на Мег с одеялото, а полицай Томпсън отиде да успокои Сюзън, която не можеше да спре да плаче. Тя беше тиха, откакто Мег почина и сега тъгата и облекчението се изливаха от нея.
Рут и останалите наблюдаваха безстрастно.
Дженингс, когото Мег бе предупредила за Рут на четвърти юли, изглеждаше готов да убива.
С почервеняло лице, едва контролирайки гласа си, той продължаваше да изстрелва въпроси към нея — и си личеше, че не с това му се искаше да я обстрелва, а с пистолета, прикрепен на бедрото му, който упорито галеше. Как се случи това? Как се случи онова? Откога е тук долу? Кой направи онзи надпис?
Известно време Рут не отговаряше. Всичко, което правеше, бе да седи на мястото си и да почесва отворените рани на лицето си. След това заяви:
— Искам адвокат.
Дженингс се държеше все едно не я чуваше. Продължи с въпросите, но всичко, което тя казваше, беше:
— Искам да се обадя на адвокат.
Сякаш се подготвяше за Петата поправка[21] и толкова.
Дженингс се ядосваше все повече и повече. Но това не помогна. Можех да му кажа, че няма да помогне.
Рут беше камъкът.
И, следвайки примера й, също и децата й.
— Ще ви кажа всичко, което искате да знаете — намесих се. — Ние със Сюзън ще кажем.
— Видял ли си всичко това?
— Повечето — признах.
— Някои от тези рани са нанесени преди седмици. Видял ли си нещо от това?
— Част. Достатъчно.
— Видял си?
— Да.
Очите му се присвиха.
— Ти затворник ли си или пазач тука, хлапе? — изстреля. Обърнах се към баща ми:
— Никога не съм я наранявал, татко. Никога. Честно.
— Но никога не си и помогнал — намеси се Дженингс.
Това бяха точно думите, които си бях повтарял сам цяла нощ. Само че гласът на Дженингс ги стисна като в юмрук и ги захвърли към мен. За момент ми секнаха дъха.
Вярно, правилно, помислих си.
— Не съм — отвърнах. — Не съм, така е.
— Опита се — обади се Сюзън през сълзи.
— Така ли? — включи се и Томпсън.
Сюзън кимна.
Дженингс ме погледа още известно време, след което също кимна.
— Добре — отсече. — Ще поговорим по-късно. По-добре да съобщим, Фил. Всички да се качват горе.
Рут измърмори нещо.
— Какво? — попита Дженингс.
21
Петата поправка от Американската конституция: право на честен процес. Забрана за издаване на осъдителни присъди, основани само на самопризнания. — Б. пр.