След това изведнъж всички се оказаха долу моментално, Дони и Уили, баща ми и полицай Томпсън, без товара на Сюзън, и всички крещяха, обградили Рут, сякаш бе някаква археологична находка.
— Какво стана? Какво стана с майка ми! — крещеше Уили, а Джафльо плачеше.
Уили наистина бе обезумял, наведен над нея, вкопчил се в гърдите и корема й, опитвайки се с масаж да я върне обратно към живот.
— Какво стана, мамка му! — ревна и Дони.
Всички гледаха нагоре по стълбите към мен, сякаш искаха да ме разкъсат крайник по крайник, а баща ми застана в подножието за в случай, че наистина опитат.
— Е, какво всъщност стана? — попита полицай Томпсън.
Дженингс ме погледна. Знаеше. Много добре знаеше какво се бе случило.
Само че точно тогава изобщо не ми пукаше. Чувствах се, все едно бях размазал оса. Някоя, която ме е ужилила. Нищо повече и нищо по-сериозно от това.
Пристъпих надолу по стълбите и застанах лице в лице с него.
Той ме погледа още известно време. След което повдигна рамене.
— Момчето се препъна — каза. — Без храна, липса на сън, приятелката му е умряла. Инцидент. Адски жалко. Случва се понякога.
Джафльо, Уили и Дони не се хванаха на тази въдица, но днес изглежда никой пет пари не даваше на какво се хващат и на какво — не.
Вонята от лайната на Рут беше ужасна.
— Ще донеса одеяло — заяви Томпсън.
Мина покрай мен.
— Този пръстен — казах и го посочих. — Този пръстен на пръста й беше на Мег. Бил е на майката на Мег. Сега трябва да принадлежи на Сюзън. Може ли да й го дам?
Дженингс ми хвърли измъчен поглед в смисъл че стига толкова и да не си насилвам късмета.
Но и за това не ми пукаше.
— Пръстенът е на Сюзън.
Дженингс въздъхна.
— Вярно ли е, момчета? — попита. — Нещата ще тръгнат по-добре оттук нататък, ако не лъжете.
— Предполагам — смънка Дони.
Уили погледна брат си.
— Шибаняк — промърмори.
Дженингс повдигна ръката на Рут и погледна пръстена.
— Добре — внезапно гласът му омекна. — Иди и й го дай.
Свали го от пръста на Рут.
— Кажи й да не го губи.
— Ще й кажа.
Качих се по стълбите.
Изведнъж се почувствах много изморен.
Сюзън лежеше на дивана.
Отидох при нея и преди да успее да попита какво става, аз й показах пръстена. Видях я как го погледна, как осъзна какво е това и тогава погледът й накара коленете ми да омекнат, тя протегна бледите си слаби ръце към мен, прегърнах я и плакахме ли, плакахме.
ЕПИЛОГ
Бяхме непълнолетни — нарушители, а не престъпници.
Така че по закон бяхме невинни по подразбиране, не трябваше да бъдем държани съвсем отговорни за действията си, сякаш всички под осемнайсет бяха легално луди и неспособни да различават правилно от грешно. Имената ни никога не излязоха в пресата. Нямахме криминални досиета и не получихме публичност.
Стори ми се доста странно, обаче от друга страна, щом нямахме правата на възрастните, предполагам беше естествено да не носим и отговорностите им.
Естествено, освен ако не си Мег или Сюзън.
Дони, Уили, Джафльо, Еди, Дениз и аз бяхме изправени пред съд за непълнолетни нарушители, където ние със Сюзън свидетелствахме. Нямаше адвокат или прокурор, само почитаемият съдия Андрю Силвър и шепа психолози и социални работници, които сериозно обсъждаха какво да правят с всеки от нас. Дори в самото начало бе очевидно какво трябваше да се направи. Дони, Уили, Джафльо, Еди и Дениз бяха прибрани в центрове за задържане на непълнолетни — превъзпитателни училища. Еди и Дениз получиха само две години, тъй като не бяха участвали в самото убийство. Дони, Уили и Джафльо — докато навършат осемнайсет, най-строгата присъда, която можеше да се даде в онези дни. На осемнайсет те щяха да бъдат освободени, а досиетата им — унищожени.
Възрастният човек не носи отговорност за действията на детето.
Намериха приемен дом за Сюзън в друг град, покрай езерата, далеч от тук.
Заради онова, което бе казала за мен на изслушването, и тъй като в закона за непълнолетните няма — точно определено — нещо като съучастник, аз бях върнат под опеката на родителите си и ми бе зачислен психолог социален работник, една скучна жена, подобна на училищна учителка, на име Сали Бет Кантор, с която първо се виждах веднъж седмично, след което веднъж месечно точно година и която винаги изглеждаше заинтригувана от "напредъка" ми в "справянето с" това, което бях видял и извършил — и не бях извършил. И въпреки всичко обичайно изглеждаше почти заспала, сякаш бе минавала през това милиард пъти преди и й се искаше, противно на всякаква логика и доказателства, родителите ми да са много по-непрощаващи или пък аз да ги нападна с брадва или нещо подобно, само и само да й дам проблем или явление, в което да забие зъби. После годината свърши и тя престана да идва. Минаха цели три месеца, преди да започне да ми липсва.