Обичахме и панаира, и тези хора. Неизбежно беше. Те се залавяха с мястото ни за игра и само за един летен следобед го превръщаха от две полета за бейзбол, асфалтирана площадка и игрище за футбол в чисто нов град от платнища и въртяща се стомана. Правеха го толкова бързо, че бе трудно да повярваш на очите си. Беше като магия и всички магьосници имаха усмивки със златни зъби и надпис "Аз обичам Велма" на бицепса. Неустоимо.
Все още бе доста рано и когато отидох там, не бяха свършили с разтоварването на камионите.
Това беше времето, в което нямаше как да говориш с тях. Бяха прекалено заети. По-късно, докато сглобяваха или тестваха машинариите, можеше да им подаваш инструменти, може би дори да получиш глътка бира за помощта. Все пак си изкарваха насъщния от местните деца. Искаха да се върнеш същата вечер с приятелите и семейството си, затова обичайно бяха приятелски настроени. Но докато работеха, трябваше само да наблюдаваш и да не им стоиш на пътя.
Шерил и Дениз вече бяха там, подпрени на оградата на бейзболното игрище, близо до хоума, и гледаха през дупките.
Застанах при тях.
Обстановката изглеждаше напрегната. Можеше да се види защо. Беше едва сутрин, но небето бе тъмно и заплашително. Веднъж, преди няколко години, по време на панаира бе валяло всяка вечер освен в четвъртък. Всички бяха съкрушени, когато това се случи. Сега панаирджиите бяха мрачни и работеха мълчаливо.
Шерил и Дениз живееха една срещу друга, нагоре по улицата. Бяха приятелки, но според мен само заради това, което Зелда Гилрой от Шоуто на Доби Гилис наричаше близост по обстоятелства. Нямаха много общо помежду си. Шерил беше слаба, кльощава брюнетка, която вероятно щеше да бъде хубава след няколко години, но сега бе само ръце и крака, по-висока от мен и две години по-малка. Имаше двама братя — Кени и Малкълм. Малкълм беше просто дечко, който понякога си играеше с Джафльо. Кени бе почти на моята възраст, само че беше в долния клас в училище.
И трите деца бяха много тихи и възпитани. Родителите им, семейство Робъртсън, не търпяха простотии, но и се съмнявам, че по природа изобщо бяха склонни към такива неща.
Дениз беше сестра на Еди. Изцяло друг тип.
Бе раздразнителна, нервна, почти толкова безразсъдна като брат си, с ясно изразено влечение към подигравките. Сякаш целият свят беше една лоша шега и тя бе единствената, която знаеше смешната част.
— Дейвид — оповести тя.
И ето я подигравката, само от произнасянето на името ми. Не ми хареса, но го преглътнах. Това беше начинът да се справиш с Дениз. С времето ставаше по-нормална, като не й обръщаш внимание.
— Здрасти, Шерил. Дениз. Как е?
— Мисля, че онова там е Вихъра. Миналата година на негово място беше Октопода — отговори Дениз.
— Пак може да е Октопода — намеси се Шерил.
— Да, бе. Виждаш ли онези платформи? — тя посочи към широките метални листове. — Вихъра има платформи. Изчакай да извадят количките. Ще видиш.
Беше права. Когато извадиха количките, оказа се точно тази атракция. Също като баща й и брат й Еди, Дениз я биваше в механичните работи, бе добра с инструменти.
— Притесняват се да не завали — допълни.
— Те се притесняват — включи се Шерил. — Аз се притеснявам!
Тя въздъхна отчаяно. Беше много пресилено. Усмихнах се. Винаги имаше нещо приятно сериозно, що се отнасяше до Шерил. Човек просто си знаеше, че любимата й книга е "Алиса в страната на чудесата". Истината беше, че я харесвах.
— Няма да завали — отсече Дениз.
— Ти откъде знаеш?
— Просто няма — прозвуча, сякаш тя нямаше да разреши. — Виждате ли онова там? — посочи към един огромен сиво-бял камион, който караше на заден към центъра на футболното игрище. — Обзалагам се, че е виенското колело. Там го поставиха миналата година и по-миналата. Да отидем да видим?
— Естествено — съгласих се.
Промъкнахме се покрай Вихъра и някаква детска въртележка с лодки, които разтоварваха на асфалта, минахме покрай оградата, разделяща площадката от потока, пресякохме редица палатки, издигнати за хвърляне на рингове и на топки по бутилки и излязохме на игрището. Работниците тъкмо бяха отворили вратите на камиона. Нарисуваното върху тях ухилено клоунско лице бе прерязано през средата. Започнаха да изваждат трегерите.
Определено беше виенското колело.