Кърт Вонегът
Съседната врата
Старото жилище беше разделено на две само от тънка стена, която напълно достоверно препредаваше шумовете и в двете посоки. От северната страна живееха семейство Ленард, а от южната — семейство Харгър.
Семейство Ленард — съпруг, съпруга и осемгодишен син — току-що се бяха нанесли. Съобразявайки се със стената, те внимаваха да не повишават глас, докато спорят дали момчето им — Пол — е достатъчно голямо, за да остава вечер само вкъщи.
— Ш-ш-шт! — сложи показалец пред устните си бащата.
— Да не би да викам? — объркано попита майката. — Говорех със съвсем нормален глас.
— Щом чувам как Харгър отпушва бутилка, сигурно и той ни чува добре.
— Не съм казала нищо, от което да ме е срам — възрази госпожа Ленард.
— Нарече Пол бебе — въздъхна г-н Ленард. — Това сигурно е унизително за Пол, пък и за мен.
— Аз просто така си говоря — оправда се съпругата му.
— Говориш си, но трябва да престанем — продължи той. — И можем да го направим още тази вечер. Казваме му довиждане, излизаме и отиваме на кино.
Г-н Ленард се обърна към Пол.
— Не те е страх да останеш сам, нали, момче?
— Ще се справя — отвърна той.
Беше висок за годините си, слаб, по натура — нежно-мечтателен. В това приличаше на майка си.
— Хич не ми пука.
— Точно така! — окуражи го бащата, като го потупа по гърба. — Приеми го за истинско приключение.
— Ще съм по-спокойна, ако извикаме детегледачка — намеси се майката.
— Ако този проблем ще ти развали киното — възрази бащата, — да го вземем с нас.
Г-жа Ленард го погледна изненадана.
— О, но филмът не е за деца!
— Все ми е едно — рече сговорчиво Пол.
Защо не му даваха да гледа някои филми, списания, книги, както и определени телевизионни предавания, беше загадка, с която той се съобразяваше дори с известно удоволствие.
— Нищо няма да му стане от един филм — рече бащата.
— Знаеш какъв е филмът — настоя тя.
— Какъв е? — попита невинно Пол.
Съпругата погледна мъжа си за помощ, но не я получи.
— За едно момиче, което подбира неразумно приятелите си — рече тя.
— О, не звучи интересно — каза Пол.
— Ще ходим ли или няма да ходим!? — нетърпеливо попита господин Ленард. — Прожекцията започва след десет минути.
Госпожа Ленард прехапа устни.
— Добре! — реши най-сетне тя. — Ти затвори прозорците и задната врата, а аз ще напиша телефоните на полицията, пожарната, киното и д-р Фейли.
После се обърна към Пол:
— Можеш да се обаждаш по телефона, нали, скъпи?
— Прави го от години! — провикна се господин Ленард.
— Ш-шт! — смъмри го тя.
— Съжалявам — поклони се към стената съпругът. — Моите извинения.
— Пол, миличък — подхвана госпожа Ленард — какво ще правиш, докато ни няма?
— Сигурно ще се занимавам с микроскопа си — отвърна Пол.
— Надявам се, няма да наблюдаваш микроби, нали? — рече тя.
— Не, само коса, захар, пипер, такива неща.
Майката скептично сбърчи вежди.
— Е, не е съвсем лошо, какво ще кажеш? — обърна се тя към съпруга си.
— Чудесно! — отвърна господин Ленард — Само да не се разкиха от пипера!
— Ще внимавам — обеща Пол.
— Ш-шт! — намигна му баща му.
Скоро след като излязоха родителите на Пол, в жилището на Харгър засвири радио. Отначало едва се чуваше — Пол, който се бе заел със своя микроскоп на масата в дневната, не можеше да чуе думите на говорителя. Музиката беше много тиха и неопределена.
Постепенно, като на игра, Пол се опита да се заслуша по-скоро в музиката, отколкото в гласовете на мъжа и жената, които се караха оттатък.
Пол присви око над визьора на микроскопа, намести стъкълцето и завъртя копчето за фокусиране. Сега косъмчето на него изглеждаше като кафява, лъскава змиорка, тук-там с малки петна от светлината.
Ето, гласовете на мъжа и жената пак станаха силни и заглушиха радиото. Пол нервно завъртя копчето и лещата на обектива слезе до стъклото с косъмчето.
Сега викаше жената.
Пол откачи лещата и я провери за драскотини.
Мъжът започна да й отговаря — крещеше ужасни, невероятни неща.
Пол донесе от стаята си специална кърпа за лещи и избърса мястото, където лещата се бе допряла в стъклото. Монтира я обратно.
У съседите отново се възцари тишина. Чуваше се само радиото.
Пол погледна в микроскопа, в бялата мъглявина на ударената леща.
Скандалът избухна пак — все по-гръмогласен, жесток, направо безумен.
Разтреперан Пол ръсна малко сол върху ново стъкълце и го сложи в микроскопа.
Жената изкрещя — силно, дрезгаво, ужасно.
Пол врътна копчето много силно. Новото стъкло се счупи и падна на парчета върху пода. Момчето се изправи разтреперано, с желание също да крещи, да крещи от ужас и отчаяние. Трябваше да спре този скандал. Каквото й да се случи, трябваше да ги накара да престанат!