Радиото оттатък замлъкна.
Настъпи пълна тишина.
Душата на Пол се изпълни с възвишени чувства. Детството остана назад, а той сякаш застана на прага на живота богат, силен и щастлив.
Зад стената се чуха бавни, провлечени стъпки.
— Така значи?! — рече жената.
— Шарлът, — започна смутено мъжът — скъпа, кълна ти се.
— Много любов! — сряза го тя саркастично. — Да се сдобрим и да започнем отначало…
— Миличка — мъжът звучеше отчаяно, — това е друг Лемюел Харгър. Няма начин!
— Искаш жена ти да се върне? — продължи тя. — Добре, няма да й преча. Бъди нейн… Лемюел, безценно съкровище такова!
— Сигурно тя се е обадила в радиото — рече мъжът.
— Върни се при нея, безпътен Дон Жуан! Но не ти завиждам на положението.
— Шарлът, махни този пистолет — отвърна мъжът. — Не прави неща, за които ще съжаляваш.
— Няма да съжалявам за нищо, скапан червей! — сряза го тя.
Прокънтяха три изстрела.
Пол изтича в коридора и се блъсна в жената, която излизаше от апартамента на Харгър. Беше едра блондинка, добре оформена и мека като неоправено легло.
Двамата с Пол изкрещяха едновременно, после, когато той понечи да избяга, тя го сграбчи и рече:
— Искаш ли бонбон? — гласът й звучеше налудничаво. — А колело?
— Не, благодаря — отвърна Пол дрезгаво. — В момента не.
— Не си чул и не си видял нищо! — настоя тя. — Нали знаеш какво става с доносниците?!
— Да! — кресна Пол.
Тя бръкна в чантата си и извади шепа парфюмирани боклуци — кърпички, фиби и пари.
— На! — рече жената задъхано и набута всичко това в джоба на панталона му. — Вземи! И още ще има, ако си държиш устата затворена.
Изгледа го свирепо и изчезна.
Пол изтича обратно в апартамента, мушна се в леглото и се зави през глава. Разрева се в горещата тъмна пещера, защото със Сам бяха помогнали за убийството на един човек.
Полицаят дотропа с дебелите си подметки много скоро и почука на двете врати с палката си.
Онемял, Пол изпълзя от душната пещера и отключи. Точно в този момент отвориха и отсреща. На вратата се показа самият господин Харгър, измъчен, но цял.
— Да, моля. Какво обичате? — беше дребен, плешив мъж с тънки мустачки.
— Съседите са чули изстрели — рече полицаят.
— Наистина ли? — вежливо попита Харгър и навлажни края на мустачките с върха на малкия си пръст. — Странна работа. Не съм чул нищо.
Той погледна строго към Пол.
— Пак ли си играл с пистолетите на баща си, а, момче?
— Не, сър! — отвърна сащисан Пол.
— Къде са вашите? — попита полицаят.
— На кино — рече Пол.
— И си съвсем сам, така ли?
— Да, сър! — папагалски повтори момчето. — Това е истинско приключение.
— Съжалявам, че казах за пистолетите — рече Харгър — Щях да знам, ако се беше стреляло в къщата. Стените са тънки като картон, а аз не съм чул нищо.
Пол го погледна благодарен.
— Ти също не си чул изстрели, така ли, малкият? — обърна се към него полицаят.
Още преди Пол да намери отговор, от улицата долетя глъчка. От някакво такси слизаше едра, добродушна жена, която викаше с все сила:
— Лем! Скъпи!
Жената се дотътри в коридора с куфар, който се блъскаше в краката й и правеше чорапите й на нищо. Най-сетне го пусна на земята, завтече се към Харгър и го прегърна с две ръце.
— Чух твоя поздрав за мен, скъпи — започна развълнувано тя. — Направих това, което заръча Сам. Преглътнах гордостта си и ето ме тук!
— Роуз, Роуз, моя малка Роуз! — рече Харгър. — Не ме оставяй никога вече!
Те се вкопчиха страстно един в друг и като се олюляваха, поеха към своето жилище.
— На какво е заприличал апартаментът! — възкликна госпожа Харгър — Мъжете просто са загубени без жените си!
Докато тя затваряше вратата, Пол забеляза, че е много доволна от бъркотията.
— Наистина ли не си чул изстрели? — попита го отново полицаят.
Топката банкноти в джоба му се изду като диня.
— Не, сър — дрезгаво отвърна Пол.
Полицаят си отиде.
Пол затвори входната врата, дотътри се до стаята си и се строполи на леглото.
Когато отново чу гласове, те идваха отсам стената. Звучаха ведро — гласовете на неговите майка и баща. Майка му пееше приспивна песен, а баща му го събличаше.
— Нани, нани, мило бебче — тананикаше майка му. — Легнал си с чорапи. Едната обувка несъбута… Нани, нани, бебче…
Полуотвори очи.
— Здрасти, голямо момче — рече баща му — Легнал си облечен.
— Как мина приключението? — попита майка му.
— Добре — отвърна сънено Пол. — А киното?
— Не беше за деца, скъпи — рече майка му. — Но щеше да ти хареса документалният филм. Разказваше за мечките. Имаха такива сладки мечета…