Но да се върна на въпроса, за който ще Ви разкажа повече, когато се видим. Писмото впрочем е достатъчно, за да получите представа за ситуацията и за евентуалната Ви роля в решаването на проблема.
От известно време дамата проявява странни, необясними наклонности, чужди на обичайното й грижовно и внимателно поведение.
Джентълменът има син от първия си брак, в момента петнайсетгодишен. Младежът е очарователен и силно привързан към баща си, за съжаление недъгав вследствие на нещастен случай в ранното му детство. На два пъти хващали съпругата да бие бедното създание, при това без никакъв повод. Първия път го удряла с пръчка, която оставила голям белег на ръката му. Далеч по-обезпокоително обаче е отношението й към собственото й дете — момченце, ненавършило годинка.
Преди около месец гувернантката била излязла за малко от стаята, когато изведнъж болезнен писък я накарал да се втурне обратно. Заварила господарката си надвесена над бебето. На шията му имало кървяща рана, явно оставена от зъбите на майката. Ужасена, гувернантката понечила да извика съпруга, но дамата й заповядала да мълчи и й дала пет лири. Не последвало никакво обяснение и нещата продължили, все едно нищо не се било случило. Но оттогава притеснената гувернантка започнала зорко да следи господарката си и още по-всеотдайно да бди над бебето, към което е силно привързана. Сторило й се обаче, че майката я следяла по същия начин и че винаги когато й се налагало да остави за малко детето, господарката неизменно била наоколо. Гувернантката не се отделяла от, него, на свой ред мълчаливата майка не я изпускала от очи и дебнела мълчаливо, както вълкът дебне плячката си. Навярно звучи невероятно и все пак Ви моля да повярвате, тъй като животът на детето и здравият разум на бащата зависят от това.
Накрая дошъл ужасният ден, когато фактите повече не можели да бъдат крити от съпруга. Гувернантката не издържала на напрежението и угризенията и му разказаха всичко. Историята му се сторила толкова невероятна, колкото вероятно и на Вас. Като изключим побоя над заварения й син, той познавал жена си като любяща и всеотдайна майка. Защо в такъв случай да посяга на собствената си рожба? Укорил гувернантката, че си измисля, че подозренията й са неоснователни, и обявил, че няма да търпи такива клевети. В този миг внезапен вик прекъснал разговора им. Двамата се втурнат към детската стая. Представете си какво е изпитал бащата, господин Холмс, когато видял вратлето на бебето и одеялцето в кръв и жена си да се надига зад креватчето. Представете си ужаса му, когато обърнал лицето й към светлината и открил кръвта по устните й. Без всякакво съмнение тя смучела кръвта на клетото създание.
Оттогава съпругата стои заключена в стаята си. Не е дала никакво обяснение, а джентълменът е на крачка от полудяването.
И двамата не знаем нищо за вампиризма и винаги сме смятали, че подобни истории са само страшни приказки, измислици в далечни страни. И сега, в самото сърце на Англия, в Съсекс… но всичко това можем да обсъдим заедно утре сутрин. Горещо се надявам да отвърнете на молбата ми и да се съгласите да използвате изключителните си способности в помощ на един съкрушен мъж. Ако сте съгласен, моля телеграфирайте на Фъргюсън, Чийсмънс Ламбърли, и аз ще бъда в приемната Ви в десет сутринта.
Искрено Ваш
Робърт Фъргюсън
P.S.
Познавам Вашия приятел Уотсън, който навремето играеше ръгби за Блекхийт, докато аз бях полузащитник на Ричмънд. Това е и единственият личен начин, по който мога да се представя.
— Разбира се, че го помня — възкликнах, когато дочетох писмото. — Големият Робърт Фъргюсън, най-добрият полузащитник на Ричмънд. Прекрасен младеж. Напълно в неговия стил е да се тревожи така за приятел.
Холмс ме погледна замислено и поклати глава.
— Винаги си ме изненадвал, Уотсън, такива неизследвани възможности притежаваш! А сега имай, моля те, добрината да изпратиш телеграмата, която ще ти продиктувам: С удоволствие ще проучим Вашия случай.
— Вашия случай?
— Не бива да го оставяме да смята, че може да ни заблуждава по толкова елементарен начин. Изпрати телеграмата и да оставим нещата до утре сутрин.
Фъргюсън пристигна точно в десет. Помнех го като строен, източен младеж, напет и гъвкав. Носеше се по терена много по-бързо от съперниците си. Развалината, в която се бе превърнал превъзходният атлет, когото познавах в зенита на младостта му, бе извънредно печална гледка. Нямаше и помен от гордата осанка, светлорусата му коса бе оредяла, а раменете — приведени. Със съжаление забелязах, че видът ми предизвиква сходни впечатления у него.