Холмс още веднъж си записа нещо, после се замисли.
— Не се съмнявам, че сте били в много близки отношения с момчето преди втория ви брак. Сигурно сте прекарвали доста време заедно.
— Да, така е.
— Момчето сигурно е предано към паметта на майка си.
— Да, вероятно.
— Сигурно е много интересен младеж. Имам още един въпрос: това странно нахвърляне върху бебето и побоите над сина ви по едно и също време ли се случиха?
— В първия случай, да. Сякаш някакво безумие я бе обладало и изливаше яростта си и над двамата. Следващия път пострада само Джак. Госпожа Мейсън не е споменавала нищо за бебето.
— Това усложнява нещата.
— Не ви разбирам напълно, господин Холмс.
— Нищо чудно. Някои предварително си съставят теория и чакат времето или фактите да я оборят. Лош навик, господин Фъргюсън; но човешката природа е слаба. Опасявам се, че вашият приятел ви е дал преувеличена представа за научните ми методи. Както и да е, засега мога да ви уверя, че вашият проблем не ми изглежда нерешим. Чакайте ни на гара Виктория в два часа.
Оставихме багажа си на съхранение на гарата в Ламбърли и излязохме навън в мрачната и мъглива ноемврийска вечер. По разкалян криволичещ път стигнахме до усамотено старинно имение. Беше тежка претрупана сграда с пристроявани по-късно крила, старовремски корпус, високи комини от времето на Тюдорите и островръх покрив от хоршъмски плочи, покрит от годините и влагата с лишеи и плесен. Входното стълбище се бе разкривило под тежестта на годините, над старинните камъни на входа се виждаше емблемата на някогашния строител. Вътре опушените тавани лежаха върху тежки дъбови греди, а изронените стъпала хлътваха на неочаквани места. От всяко кътче се носеше лъх на тлен и разпад.
Фъргюсън ни въведе в обширна гостна. В огромната, старовремска камина с дата 1670 година над желязната решетка играеха ярки пламъци. Стаята, доколкото успях да я огледам, бе невъобразима смесица от области и епохи. Потъмнялата ламперия, покриваща наполовина стените, вероятно бе от времето на първия собственик — дребен земевладелец от седемнайсети век. На височината на очите бяха окачени в редица добре подбрани акварели от съвременни художници, а на жълтеникавата стена отгоре бе подредена превъзходна колекция от южноамерикански сечива и оръжия, несъмнено донесени от съпругата перуанка. Холмс я заразглежда с присъщото на будния му дух любопитство. После се обърна със замислен поглед.
— Гледай ти! — възкликна той.
От някаква кошница в ъгъла се измъкна един шпаньол. Движеше се трудно, едва тътреше задните си крака, а опашката му се влачеше по пода. Накрая стигна до господаря си и близна ръката му.
— Какво му е на кучето? — попита Холмс.
— И ветеринарят още не може да разбере. Някаква парализа, той смята, че е гръбначен менингит. Ще мине. Скоро ще сме на крака, нали, Карло?
Увисналата опашка на животното потръпна и то вдигна към нас печалните си очи. Изглежда, разбра, че говорим за него.
— Изведнъж ли стана?
— За една нощ.
— Кога?
— Преди около четири месеца.
— Виж ти! Много интересно!
— Така ли? Какво виждате в това?
— Потвърждение на онова, което предполагах.
— Какво, за Бога, предполагате, господин Холмс! За вас това може да е рутинна интелектуална загадка, но за мен е въпрос на живот и смърт! Жена ми може би е убийца, над децата ми виси постоянна опасност. Не си играйте с мен, господин Холмс. Нещата са прекалено сериозни.
Болезнен спазъм разтърси едрия някогашен полузащитник. Холмс положи ръка върху рамото му.
— Опасявам се, че изходът, какъвто и да е, ще бъде болезнен за вас, господин Фъргюсън — каза той. — Ще ви спестя каквото мога. В момента не мога да ви кажа друго, но мисля, че ще намеря разрешението, преди да напусна този дом.
— Бог да ви помага! А сега, моля да ме извините, господа, ще отида до стаята на жена ми, за да видя как е.
Останахме сами в гостната за няколко минути и Холмс отново огледа чудноватите предмети, окачени по стените. Нашият домакин се върна и по съкрушеното му изражение ясно личеше, че нещата не са се променили.
— Чаят е готов, Долорес — обърна се Фъргюсън към стройното мургаво момиче, което го бе последвало в стаята. — Виж дали господарката ти има нужда от нещо.
— Тя е истина болна — възкликна момичето и с нескривано възмущение погледна господаря си. — Не яде нищо. Истина болна. Трябва й лекар. Страх ме е остава сама с нея без доктор.
Фъргюсън ме погледна въпросително.
— Ще се радвам да помогна с каквото мога.
— Господарката ти ще приеме ли доктор Уотсън?
— Аз ще го заведа. Не трябва разрешение. Тя нуждае от доктор.