Бел хвърли поглед към Уолт, който слушаше от прага и попита италианския изобретател:
— Бихте ли искал първо да се пооправите? Ще ви намеря бръснач и чисти дрехи. В задната част на хангарния вагон.
— Грация! Благодаря ви! Сигурно на нищо не приличам.
Бел отново се спогледа с Уолт Тексасеца и отвърна с невесела усмивка:
— Приличате на човек, прекосил континента в товарен вагон.
Бел и Хетфийлд го поведоха към импровизираната баня и му дадоха кърпа и бръснач.
— Благодаря, благодаря! Може ли да ви помоля за още една услуга?
— Какво бихте искал?
— Дали не ви се намира малко брилянтин? — Прокара пръсти през мръсната си коса. — За да си пригладя косата.
— Ще намеря — каза Уолт.
— Благодаря, сър. А малко вакса за мустаци? Ще е чудесно отново да съм себе си.
— Човек, прекосил континента в товарен вагон? — повтори Уолт думите на Бел, докато се усмихваше несигурно.
Бел отвърна на усмивката му.
— А ти как мислиш?
— По-скоро се е возил на възглавниците — каза Хетфийлд, използвайки жаргона на скитниците за возене във втора класа. — Не ще да е използвал товарен вагон за повече от сто и петдесет километра.
— Точно така — рече Бел, който се бе возил на много товарни влакове в кариерата си на детектив. — Не е достатъчно мръсен.
— Може някоя самотна фермерка да му е дала да се изкъпе в коритото за вода на конете.
— Може.
Уолт си зави цигара, запали я, издиша син дим и отбеляза:
— Какво ли ще си помисли госпожица Джозефина?
Дали щеше да се съгласи да се ожени за Уайтуей, ако знаеше, че Челере е жив?
— Предполагам, че зависи какво са значели един за друг — отвърна Бел.
— Какво да го правим, шефе?
— Да видим какво си е наумил — отвърна Бел, чудейки се дали в чудотворното завръщане на Марко Челере не се корени гневното „Не знаете какви ги вършеха!“ на Хари Фрост.
Марко Челере излезе от хангарния вагон на Бел изкъпан, избръснат и зализан. Черната му коса блестеше, бузите му бяха гладки, а мустакът — засукан. Мустакът на Бел пък помръдна съвсем леко, когато се усмихна на Уолт. Наблюдателният тексасец бе забелязал, както и самият Бел, че бръснатите бузи на Челере са малко по-бледи от носа и брадичката му. Разликата беше почти незабележима, но те все пак внимаваха именно за подобни следи и те бяха налице — наскоро Челере бе имал брада.
Джозефина се удиви, когато научи за Челере. Каза, че е изгубила всякаква надежда да го види отново жив. Хвана го за ръката с думите:
— О, горкичкият! — когато чу историята му. Изглеждаше щастлива да го види, забеляза Бел, но бързо се върна към състезанието. — Марко, идваш в идеалния момент. Трябва ми помощ за самолета. Почти се разпада. Ще кажа на съпруга си да те включи в екипа ми.
— Няма нужда — галантно отвърна Челере. — Ще работя безплатно. Все пак е и в мой интерес машината ми да спечели състезанието.
— По-добре се хващайте на работа тогава — каза Бел. — Времето се оправя. Уейнър току-що обяви, че поемаме към Палм Спрингс.
Като знаеше, че Айзък Бел го наблюдава като ястреб, Марко Челере търпеливо изчака момента да поговори с Джозефина насаме. Гледаше да не се засичат на четири очи, докато тя не пристигне в Палм Спрингс. Едва на следващата сутрин, докато зареждаха машината й за краткия полет към Лос Анджелис, пое риска да я заговори. Бяха сами и наливаха бензин в резервоара й — механиците детективи помагаха на полицията да разчисти зяпачите от полето на машините.
Джозефина първа продума.
— Кой загина в пожара?
— Намерих едно тяло в района на бездомниците. Платов вече не съществува.
— Мъртъв ли беше вече човекът?
— Разбира се. Някакъв клет старец. Умират през цялото време. Ти какво си помисли?
— Не знам какво да си мисля.
— Може би семейният живот те обърква.
— Какво искаш да кажеш?
— Как е да си с Престън Уайтуей? — заяде се Марко.
— Отложих „медения месец“ за след състезанието. Знаеш това. Казах ти, че така ще направя.
Марко сви рамене.
— Това е като някаква опера-буфа.
— Не знам нищо за операта.
— Опера-буфа е комична опера. Малко като водевил.
— На мен не ми е смешно, Марко.