Бел вървеше под релсите, прескачайки от летва на летва. В сянката на локомотива видя пръчките динамит — десетки от тях, достатъчно за да унищожат моста, влака и всички на него. Даш стреля отново. Фитилът си гореше.
Бел скочи на една хоризонтална напречна дъска, извади браунинга от палтото си и стреля веднъж.
Пламъкът изчезна. Замени го струйка дим, която затрепери и изчезна, сякаш някой бе издухал свещ в края на приятна вечер.
Бел се върна на релсите и изтича до влака да даде заповеди.
Механиците от „Ван Дорн“ бяха добри, но все пак бяха градски детективи, почти безполезни насред нищото.
— Запалете флайъра на Уайтуей — нареди им той — и го извадете от вагона. Обезвредете динамита под моста. После ми поправете летвите на самолета, за да мога да излетя. Даш! Ти ще прикриваш момчетата, които работят по машината ми. Застреляй Фрост в главата, ако тази змия реши отново да атакува. — После даде знак на Даш да се приближи и му каза на ухо:
— Не пускай Челере близо до машината ми. О, между другото знам, че майка ти ти е дала този „Колт“. Но много ще оценя, ако ми позволиш да ти го сменя с един браунинг. Уолт! Ти идваш с мен!
Бел скочи зад кормилото на ролс-ройса на Престън Уайтуей. Уолт Хетфийлд се намести до него с два уинчестъра и те тръгнаха по релсите към подножието на крайбрежната планинска верига.
След пет километра нанагорнище, обрасло с ниска растителност, откриха колата на Фрост насред релсите, с две гуми, спукани от хлабави железопътни пирони. Уолт Тексасеца забеляза дирята на Фрост, първо от разместени камъни от тичането надолу по насипа на жп линията, а след това от газенето през високата до колене трева.
Бел покриваше гъсталаците и скалните издатини отпред с уинчестъра си, докато Хетфийлд прескочи от следа в пясъка до изкривен стрък трева, а оттам — към счупена съчка. Самият Бел беше опитен следотърсач, но Уолт можеше да чете знаците като команчите, които го бяха отгледали.
Над хълмовете глухо протътна гръм, а в приближаващите облаци се залута светкавица. Вятърът в лицата им беше ту студен, ту горещ.
Някаква сойка подскочи от короната на един вечнозелен дъб на почти километър разстояние.
Разстоянието беше огромно за пушка, но Бел извика:
— Залегни!
От хълмовете проехтя изстрел. До него Уолт се свлече.
40.
Бел се хвърли вдясно в прикритието на една канара. Едрокалибрен куршум свирна на петнадесет сантиметра от бузата му. Вместо да застане зад канарата, Бел я подмина и се насочи към едно тясно сухо дере.
Затича нагоре, вперил очи напред, докато с периферното си зрение следеше да не настъпи нещо, което би издало звук. Дерето продължаваше вдясно — встрани от Фрост, и същевременно се изкачваше по стръмния наклон. Бел набра скорост. Километър и половина тичаше, колкото му държаха краката. Когато най-после спря, за да си поеме дъх, се намираше на една каменна тераса, стърчаща от хълма, от която можеше да наблюдава земята. Легна по корем и започна да се примъква, докато успя да види задната част на гъсталака, откъдето стреля Фрост.
На малко над половин километър от него, дъбовият лес покриваше около четири декара от хълмовете. Фрост можеше да е навсякъде там или вече да се е изкачил нагоре и да е на едно ниво с Бел. Ала Бел се надяваше, че другият мъж прави класическата грешка на ловеца като стои неподвижно или се придвижва на малко разстояние, за да устрои нова засада на целта си. Повечето животни бягаха от ловеца си. Някои, като пантерата или слонът, нападаха. Много малко от тях обаче устройваха своя собствена засада.
Бел избра пътя за нападението си надолу по едно плитко дере и покрай един храсталак. Отдръпна се малко от терасата, за да остане скрит. Беше тих и бърз — не искаше да даде на Фрост време да смени стратегията си. Когато дерето стана твърде плитко, за да скрие детектива, той допълзя до шубраците и продължи.
Ненадейно оловният небосклон беше пронизан от разклонена светкавица.
Затрополиха едри дъждовни капки.
Отново се изви вятър — ту горещ, ту студен.
Бел залитна. Ритна един камък, който се затъркаля шумно по склона.
Отекна изстрел — куршумът вдигна прахоляк на пет метра под него. Бел веднага вдигна още един камък и го хвърли далеч надясно, като така предизвика още един изстрел. Нека Фрост да се чуди кой камък е паднал сам и кой е бил хвърлен. Бел пак пое надолу.