В гаража бяха паркирани скъпи автомобили — лимузина „Пакард“, „Палмър-Сингър“ модел 31, „Ланчиа торпедо“, а също и няколко мотоциклета. Тези машини се вписваха добре в представата на Бел за Фрост като неспокоен отшелник. Живял е като крал, но и като бандит. Лагерът бе не просто имение, но и скривалище и Фрост, като всички успешни престъпници, е бил готов за бързо бягство. Сякаш Хари Фрост е знаел, че въпреки властта и парите е само въпрос на време да извърши някое зверство, което да го превърне в беглец.
Бел погледна в ковачницата. Огнището й бе студено. В купчината метални отпадъци зърна изкривени подкови. Чикагската „визитка“ на Хари Фрост, спомни си Бел. Изкривяваше ги с голи ръце, за да знаят всички с какъв човек си имат работа. След това мутрите на Фрост трошаха прозорците на конкурентите му. Пияниците в кръчмите из Уест Сайт приемаха на доверие историята, че Фрост е убил с юмрук клайдсдейлски впрегатен кон.
Над изкривените подкови висеше опушена грамота, която Фрост бе получил за приноса си към някаква социална кауза.
Бел излезе на слънце, шепнейки си имената на вестникарчетата: Уоли Лафлин, Боби Керуак, Джоуи Ландсдаун. Погребението им се превърна в голямо събитие. Другарите им наеха катафалки и оплаквачки и платиха на писари да съчинят некролозите и съболезнователните писма. Уоли Лафлин, Боби Керуак, Джоуи Ландсдаун… все още деца. Свещениците обещаваха на майките им, че синовете им ще са блажени в Рая.
Бел влезе в хангара за лодки на брега на езерото. Вътре видя няколко баржи и канута, както и платноходка със свалена мачта. После прекоси широката поляна към самолетния хангар. В него имаше достатъчно части за няколко летателни машини. На биплана, който зърна още на идване, обаче му липсваха двигателят и витлата.
Внезапно откъм бараката за опушване се дочуха гласове.
Бел тръгна тихо натам, заобикаляйки ниската каменна постройка без прозорци, тъй че да остане скрит от говорещите. Спря. Монотонният глас звучеше като на човек най-малко на средна възраст. Мъжът почти не спираше, за да си поеме дъх. Бел веднага отбеляза акцентът и по-точно разлетите „а“-та на жител на Адирондак. Само че мъжът не беше от тук — не можеха да се сбъркат „д“-тата и съскащите „с“-та на Чикаго.
А това, за което говореше в момента, веднага го издаде откъде е точно — печално прочутия квартал Лийви, развъдник на престъпления и порок.
4.
— Ако искаш да направиш куп пари, си правиш бордей… Какво викаш? Не, бе, не, не! Не тук! Кои са ти клиентите тук? Кравите? Отиваш в Чикаго! В Уест Сайт. Купуваш си къща за шест хиляди. Водиш дърводелец да ти вдигне стени за няколкостотин кинта. Взимаш си десет момичета. Двайсет посещения на нощ. По долар на посещение — не щеш да си от евтините, за по петдесет цента — и даваш половината на момичетата. Изплащаш къщата за два месеца. От там нататък, три хиляди на месец. Печалба!
— Имам задачи да върша — рече втори глас, по-млад и по-муден.
Бел свали широкополата си шапка, за да надникне иззад ъгъла. Мъжът на средната възраст седеше на една бъчва с гръб към него. Държеше бутилка бира и носеше бомбе, риза и жилетка на гражданин. По-младият беше фермерче със сламена шапка. Държеше кофа и рало.
— И не забравяй, че ще продаваш алкохол и на посетителите, и на момичетата. Те винаги си профукват лесните пари. Искат морфин, кокаин, вино — взимаш си своето. Ако дойде някоя продавачка да им продава рокли, взимаш си своето.
— Трябва да вървя, господин Спилейн.
Фермерчето се затътри към мандрата, извън полезрението на Бел.
Когато Бел излезе иззад ъгъла и мъжът се завъртя с лице към него, детективът незабавно разпозна грубата физиономия от обявите за търсени престъпници.
— Сами Спилейн.
Спилейн го изгледа внимателно, опитвайки се да се сети с кого разговаря. Бяха минали десет години. Най-накрая Спилейн размаха пръст към Бел и заклати глава.
— Познавам те тебе.
— Какво правиш тук, Сами? Да не би Хари Фрост да държи старчески дом за мутри?
— Ти си скапан вандорнец, знам те аз.
— Как излезе от затвора?
Бледият тен на Сами подсказваше, че доскоро е бил там.
— Предсрочно ме пуснаха за добро поведение. А сега ще ти разплескам носа на хубавото личице.
— Не си ли старичък вече за тези неща, Сами?
— Така е — призна той. — Но старата ми дама Сейди ми даде две достойни синчета. Излезте, момчета! — провикна се той. — Да кажете здрасти на истински детектив от „Ван Дорн“. Забравил е да си доведе приятели.