Две по-млади и по-едри версии на Сами Спилейн се показаха на светло, прозявайки се и търкайки очи. Когато видяха Айзък Бел, те се спуснаха обратно вътре и се върнаха с дръжки от мотики, като заплашително тупкаха краищата им в дланите си. Бел не се съмняваше, че са учили занаята като биячи на стачкуващи. Баща им извади револвер „Смит и Уесън“ и го насочи към Бел.
— Какво мислиш за момчетата ми, детектив? — Спилейн се изсмя. — Крушите не падат по-далеч от дървото.
— Навсякъде бих ги познал — отвърна детективът, докато оглеждаше младежите. — Най-много си приличате по кривогледите свински очички. Но и от майка си са взели нещичко — сключените вежди. Сами, ти стигна ли до сватба със Сейди?
Обидите провокираха братята Спилейн да нападнат едновременно.
Момчетата занастъпваха и от двете страни. С отработени движения те вдигнаха дървените дръжки и прибраха лактите до телата си, за да не се откриват за атака. Разчитаха на движение от китките, за да трошат кости с дебелите си тояги.
Нападението им закри огневата линия на Сами.
Бел се обърна настрани. Когато Сами Спилейн успя да го види отново, бялата шапка на Айзък Бел падаше на тревата, а малкият му пистолет, скрит в дъното й, сочеше към лицето на бабаита. Сами понечи да насочи оръжието си към Бел, но детективът стреля пръв. Гангстерът изпусна пистолета и се строполи от бъчвата.
Изненадани, синовете му спряха настъплението си.
Баща им стискаше дясната си ръка и стенеше.
— Момчета — рече им Бел, — старецът ви реши да си почине. Защо не пуснете тояжките си, преди да ви се случи случка?
Синовете на Сами се разделиха и заобиколиха Бел от двете страни — на около четири метра един от друг и само на по два от самия него. Лесно можеха да го достигнат с тоягите си.
— Един изстрел ти остава, господин детектив — каза по-едрият. — Какво ще правиш?
Бел вдигна шапката си от земята, сложи я обратно на главата си и се прицели в мястото между тях.
— Мислех да гръмна брат ти в коляното, тъкмо ще може до края на живота си да се подпира на пръчката в ръката си. Но сега си мисля дали да не гръмна теб. — Дулото се местеше от единия към другия младеж, а след това отново застана между двамата.
— Ако гръмнеш него, ще се разправяш с мен — предупреди го дребният.
— И тук така — допълни по-едрият и с рязък смях добави: — Като в онези тройни престрелки, всеки за себе си. Който стреля пръв, губи. Само дето с брат ми сме от един отбор… Тате, добре ли си?
— Не, мамка му! — изстена Сами. — Простреля ме в ръката. Убийте го, преди да ти пръсне глупавата тиква! Скочете му и двамата. Сега!
Синовете на Сами Спилейн се втурнаха напред.
Бел повали по-едрия с втория си куршум и рязко се извъртя, така че тоягата на брат му изсвистя на сантиметри от лицето му. Инерцията на младия Спилейн наруши равновесието му и Бел го халоса по врата с пистолета, докато онзи се препъваше покрай него.
Детективът усети движение зад себе си.
Твърде късно. Сами Спилейн вече държеше тоягата на застреляния си син. Макар и още на земята, той успя да замахне силно.
Дървото уцели Бел в сгъвката на коляното. Почти не го заболя, но кракът му се подгъна, сякаш сухожилията се превърнаха в макарони. Детективът се строполи по гръб, толкова тежко, че дъхът му секна.
Като че ли цяла вечност Айзък Бел нито виждаше, нито дишаше, нито можеше да се движи. Покри го сянка. Примигна няколко пъти, за да разсее пелената пред очите си. Когато погледът му се избистри, видя, че по-дребният син на Спилейн го е обкрачил и е вдигнал тоягата си с две ръце над главата. Дебелото дърво криеше част от небето. Тялото на младежа се напрегна, за да вложи цялата си сила в удара.
Бел знаеше, че единствената му надежда е да извади автоматичния си пистолет от кобура на рамото, но все още не можеше да се движи. Тоягата щеше да размаже черепа му.
Ненадеен приток на адреналин му позволи да събере достатъчно сили, за да бръкне в палтото си. Ала щом установи, че може да се движи, Бел смени подхода и вместо да посегне към оръжието, той изрита младежа между краката. Твърдият връх на ботуша му улучи целта безпогрешно.
Младият Спилейн се вцепени и застина неподвижен като статуя. Ръцете му останаха във въздуха. Тоягата започна да се изплъзва от пръстите му и още преди да изтрополи на земята на два сантиметра от лицето на Бел, бабаитът се строполи с писъци.