И така щеше да се случи. Почервенял от ярост, Хари Фрост излезе от гарата. Не само, че Джозефина бе предала брачните им обети, не само, че Челере бе предал доверието, заради което Хари пръсна хиляди долари в изобретенията му, а и го превърнаха в беглец.
Хари тайно се бе съветвал с адвокати. Всеки един от тях го предупреждаваше, че ако се стигне до съд, второ обвинение в убийство би било катастрофално за него. Този път парите нямаше да му помогнат. Политическите му връзки — най-добрите, които можеха да се купят — щяха да се стопят, когато вестниците превърнеха делото му в медиен цирк.
Хари дори приклещи един съдия от Нюйоркския апелативен съд в апартамента на любовницата му, и тогава мъжът му каза в прав текст, че единственият шанс на Фрост да избегне бесилото, е да гние до живот в лудница.
Но никой не можеше да залови лесно Хари Фрост. Откакто го освободиха от Матауан, той живя като отшелник. Широката общественост не познаваше лицето му. „Кралят на вестникарските будки“ бе известен само в бизнес средите. Обикновените граждани изобщо нямаха представа как изглежда.
Освен това, сега самият той едва се познаваше в огледалото, помисли си Хари с усмивка, докато поглаждаше гъстата си брада и мустаци. Брадата го правеше поне двадесет години по-възрастен — бе пораснала изненадващо сивкава в сравнение с черната му коса, сред която едва се забелязваха сребристи нишки. Очилата с цветни стъкла, по европейски, му придаваха вид на немски професор, макар че със спортния си каскет можеше да мине и за ирландски писател.
Хари се притесняваше само, че размерите му могат да го издадат. Немският професор на средна възраст беше също толкова огромен, колкото и „Кралят на вестникарските будки“. Дори повече, защото тъмният му костюм беше по-скоро палатка от вълна, нарочно скроен така, за да скрива оръжията и „куршумоустойчивата“ жилетка. Нямаше намерение да позволи някой да му попречи да убие Джозефина, още по-малко пък да го затворят, затова че я е наказал заслужено. Сред огнестрелните си оръжия имаше един много точен браунинг, за да подсигури бягството си, както и джобен пистолет за всеки случай и мощен автоматичен револвер „Уебли-Фосбъри“. Беше отрязал десет сантиметра от дулото, за да го побере в джоба си, и го беше заредил с кухи експлодиращи куршуми убийци.
Един чикагски свещеник изработи куршумоустойчивата жилетка от няколко слоя коприна, специално изтъкана в Австрия. Фрост тайно инвестира в начинанието и притежаваше дялове в компанията, която щеше да продава жилетките. От армията ги отхвърлиха, защото били твърде тежки и топлели много.
Жилетката „Фрост“ тежеше петнадесет килограма, незначителни за човек с неговите размери и сила. Но определено пазеше много топло. По пътя от влака до изхода на гарата Хари вече бършеше пот от челото си. Въпреки това неудобство, жилетката си струваше, защото можеше да спре куршум от всеки модерен револвер и пистолет.
Хари бе разочарован, че трябваше да стреля по Марко Челере отдалеч, защото не можа да види предсмъртния страх на предателя. Не успя да види дори тялото му. Този път щеше да стреля отблизо и да изстиска последните капчици от живота на Джозефина със собствените си ръце.
Хари се смеси с тълпата, която се редеше за билети, и се остави потокът от хора да го завлачи до трибуната. Знаеше, че тя е тук, защото непрестанното жужене и бръмчене на моторите над главата му подсказваше, че пилотите днес се упражняват. Имаше лек вятър и десетина машини се носеха в небето. Джозефина бе или с тях, или някъде по пистата, за да настрои самолета, който Престън Уайтуей й беше купил.
Хари трябваше да признае, че организаторите си знаеха работата. С масираната рекламна кампания преди старта бяха убедили петдесет хиляди души да се стекат в окръг Насау и да платят по двадесет и пет цента на човек, за да гледат упражненията на летците. Авиаторите не се състезаваха покрай пилони, нито пък опитваха да поставят височинни рекорди, както обикновено правеха по панаирите с участие на самолети. Сега те просто въртяха кръгчета във въздуха. Ала трибуните бяха пълни с мъже и жени, които викаха като на истинско състезание. Фрост виждаше страхопочитанието по лицата им и от непрестанните „Оооо!“ и „Аааа!“ разбираше защо са платили по двадесет и пет цента за вход. Гледката на огромните машини, поддържани от невидими сили, наистина оставяше човека без дъх. Машините не бяха бързи като локомотиви или състезателни автомобили, но това нямаше значение, защото се носеха из синевата леки като птици, сякаш самите те част от небето.