— И все пак направи, каквото трябва. Никога не предполагай нищо, когато има риск за живота на наш клиент. Ако спреш не когото трябва, винаги можеш да се извиниш. Но ако не спреш, когото трябва, не можеш да се извиниш на мъртвия клиент.
Арчи стигна до тях.
— Добра работа, Том! Гарантирам за него.
Бел вече вървеше към Джозефина. Тя се беше покачила на една напречна метална тръба, която свързваше колелата й, за да погледне в двигателя. Настройваше карбуратора с отвертка.
Бел каза:
— Онези придатки в задната част на крилете изглежда ви позволяват страхотен контрол.
Джозефина обърна към него живите си очи. Лешникови, отбеляза Бел наум. На слънце придобиваха топли зелени оттенъци, а на сянка сивееха. Джозефина отвърна:
— Казват се алетони. На италиански е. Значи „малки крилца“.
— Увеличиха площта на крилото ви и така забавиха спускането на самолета, нали?
Обръщайки се към карбуратора, тя отговори:
— Отразяват повече въздух.
— Алетоните по-добре ли работят от подвижните криле?
— Още не съм сигурна — отвърна Джозефина. — Невинаги правят каквото искам от тях. Понякога действат като спирачки и ме забавят, вместо да ме поддържат хоризонтално.
— Могат ли да бъдат настройвани?
— Изобретателят им е мъртъв. Трябва да ги разуча без неговата помощ. — Тя завъртя отвертката за последно, върна я в задния си джоб, скочи на земята и му подаде облечената си в ръкавица ръка.
— Аз съм Джозефина, между другото. А вие кой сте?
— Извинете, трябваше да се представя. Аз съм Айзък Бел. Главният детектив на „Ван Дорн“.
— Смелите ми закрилници — каза тя с открита и честна усмивка.
Толкова е дребничка, помисли Бел. Под метър и шейсет, с хубаво чипо носле. Погледът й издаваше повече зрялост, отколкото видът и гласът й, почти момичешки.
— Радвам се да се запознаем, господин Бел. Надявам се, че „главен детектив“ не значи, че уволнявате Арчи.
— Нищо подобно. Арчи отговаря за личната ви безопасност. Моята работа е да спра съпруга ви, преди да се приближи достатъчно, за да ви нарани.
Лицето й посърна и доби уплашен вид.
— Никога няма да го хванете, да знаете.
— Защо не?
— Твърде е лукав. Мисли като диво животно.
Бел се усмихна, за да я предразположи, защото му стана ясно, че Фрост я ужасява.
— Ще направим каквото е нужно, за да го спрем. Чудя се дали бихте могла да ми подскажете нещо за поведението му. Каквото и да било, стига да ми е от помощ да го открия.
— Мога да ви кажа само какво няма да ви е от помощ. Не знам нищо за другото.
— Кажете ми тогава какво няма да ни е от помощ.
— Хари е напълно непредсказуем. Никога не знаех какво да очаквам от него. Променя намеренията си за секунди. — Докато говореше, очите й се стрелкаха към мястото, където бипланът трактор на Джо Мъд отново излиташе, и Бел осъзна, че момичето оценява конкуренцията си със същото хладнокръвие, с което той би преценил противника си в улична схватка.
— Можете ли да ми кажете с кои приятели би се свързал?
— Никога не го видях с приятели. Не знам дали изобщо има такива. Беше саможив. Беше си самодостатъчен.
— Вчера в лагера ви се натъкнах на едни мъже от Чикаго. Останах с впечатлението, че живеят там.
— Бодигардове. Хари ги държеше за защита, но нямаше нищо общо с тях.
— Защита?
Тя направи гримаса.
— От „враговете“.
— Кои врагове?
— Попитах го. Веднъж. Той се разкрещя. Помислих, че ще ме убие. Никога не попитах втори път. Мисля, че са в главата му. Така де, нали е бил в лудница.
Бел внимателно смени темата.
— А да е взимал приятели със себе си на лов? С кои други хора ходеше?
— Наемаше водачи и носачи. Иначе — сам.
— Ходехте ли с него?
— Не, летях.
— Това разочароваше ли го?
— Не. Знаеше, че летя отпреди да се оженим. — Тя проследи с поглед един блерио, който профуча със сто километра в час покрай тях.
— Отпреди? А може ли да попитам как започнахте?
Лицето й се озари от широка усмивка.
— Избягах от вкъщи, натъпках косата си под една шапка и се престорих на момче.
Лесно й се е получило, помисли си Бел. Не изглеждаше над четиридесет и пет килограма. Тя продължи: