— Не, не е!
Бел се завъртя и застана пред стария си приятел.
— Не прави тази грешка, Арчи. Хари Фрост иска да я убие и в охранителните служби просто нямаме нито един, който може да го спре.
Арчи беше почти толкова висок, колкото Бел, със също толкова дълги крайници. Бел го беше победил в боксов мач отдавна, но бе единственият. Добрите обноски, чарът и благородният му маниер криеха твърдост, която Бел рядко срещаше сред мъже от неговата класа.
— Твърде надценяваш Фрост — отбеляза Абът.
— Виждал съм го в действие. Ти не си.
— Виждал си го в действие преди десет години, когато си бил хлапе. Вече не си. А Фрост е десет години по-възрастен.
— Искаш ли да те заменя? — попита студено Бел.
— Ако опиташ да ме уволниш, ще се обърна право към господин Ван Дорн.
Известно време двамата се гледаха мрачно. Мъжете наблизо отстъпиха, предполагайки, че ще се развихрят юмруци. Но приятелството им бе твърде искрено, за да се стигне до сбиване. Бел се засмя.
— Ако Ван Дорн ни хване пак да бием чела, ще ни уволни и двамата.
Арчи каза:
— Айзък, кълна ти се, никой няма да нарани Джозефина, докато я пазя! Ако някой опита, ще я защитавам с цената на живота си.
Айзък Бел се почувства по-сигурен, не толкова от думите на Арчи, колкото защото докато го казваше, приятелят му не сваляше очи от нея.
Пълен догоре, безукорно лакиран камион на „Дабълдей, Пейдж и ко“ спря в Белмонт парк. Шофьорът и помощникът му носеха униформени каскети с полирани козирки, в същия зелен цвят като камиона. Спряха при служебния вход на трибуната и разтовариха бали с „Уърлдс уърк“ и „Кънтри лайф“. След това обаче, вместо да напусне района, камионът зави по пътя, свързващ вагонния парк с мястото, където бяха самолетите, следвайки малка камионетка с отворена каросерия. Тя превозваше двигател „Райт“ от един вагон склад към летателната машина, за която бе предназначен.
Детективи на „Ван Дорн“ охраняваха входа към самолетите. Пуснаха камионетката с двигателя, но спряха този след него. Погледнаха двамата мъже в него.
— Къде мислите, че отивате?
Шофьорът се ухили.
— Сигурно няма да ми повярвате, ако ви кажа, че нося неща за четене на летците.
— Прав си, че няма да ти повярваме. Защо сте тук?
— Отзад носим двигател за „Освободителя“. Механиците тъкмо приключиха с него и ни помолиха да им помогнем.
— Къде е техният камион?
— Трябваше да си настроят трансмисията.
— Джо Мъд ми е шурей — намеси се помощникът. — Знаеше, че разнасяме списания. Стига шефът да не разбере, сме окей.
— Добре, минавайте. Знаете ли къде да го намерите?
— Ще го намерим.
Зеленият камион си проправи път по претъпканата морава. Шофьорът караше покрай самолети, механици, автомобили, други камиони, колички и велосипеди. Отзад в камиона бяха натъпкани, толкова нагъсто, че трябваше да стоят прави, десетима от бандата на Род Суийтс. С бомбета и костюми, изглеждаха много по различно от обичайните бабаити, които се грижеха за бизнеса с опиум и морфин. Стояха напрегнати и смълчани, като се надяваха дрехите им да им помогнат да изчезнат сред тълпата зрители, когато побоят приключи. Никой не искаше да се сблъсква с вандорнци, но авансът, който Хари Фрост бе платил, не можеше да бъде пренебрегнат. Вярно е, че и те щяха да получат по няколко удара. Някои може би щяха влязат зад решетките. Но който се измъкнеше, нямаше да работи месеци наред.
Хари Фрост стоеше с тях и наблюдаваше през дупчица в едната стена синия фарман на сър Едисън Сидни Мартин. Фрост беше странно спокоен. Планът му щеше да заработи.
Англичанинът фучеше през небето по елипсовиден маршрут, маркиран от пилони на километър и половина един от друг, опитвайки се да постави скоростен рекорд за биплани. Целият маршрут беше четири километра и половина. За да подобри рекорда, трябваше да направи двадесет обиколки за по-малко от час и за момента успяваше с майсторски завои да поддържа отлично време. Той обаче не знаеше, че всеки високоскоростен завой, на който подлагаше здравия фарман, може да му е последният. Когато се строшеше алуминиевият болт на братята Джонас, саботираните жици щяха да се откъснат от крилото и то щеше да се строши. В този фатален миг всеки поглед от трибуните и от вътрешното поле щеше да се вдигне към падащата машина.
Фрост бе виждал падащи самолети и преди. Трябваше им изненадващо много време да се врежат в земята от около двеста метра. За това време никой, дори хората на „Ван Дорн“, нямаше да види как от камиона излизат хора. А след това щеше да е твърде късно. Щяха да му проправят път като футболни защитници, а той щеше да се вреже право в Джозефина.