— Виждам — отвърна детективът.
— Но съм затворена с лудите.
— Добре ли се отнасят с вас?
Тя сви рамене. Попипа роклята с дългите си пръсти. Тя бе посивяла и избледняла от много пране.
— Когато съм ядосана, ме заключват сама.
— Ще дръпна доктор Райдър, за да си поприказваме.
Смяташе да го сграбчи за яката и да притисне лицето му в стената.
— Нямам пари за адвокати. Нямам пари за „медицински експерти“, за да убедят съда, че не съм болна.
— Може ли да попитам защо баща ви не е успял да намери други купувачи за самолета си?
— Моноплано на баща ми е толкова по-добър, толкова нов, че е донякъде още… как казвате… иннато.
— Бурен.
— Темпераментен?
— Да. Още неовладян.
— Опасна ли е машината на баща ви?
— Да я наречем „интересна“? — отвърна с усмивка Даниела ди Векио. И в този миг, помисли си Бел, все едно бяха на хиляди километри от Масачузетс и флиртуваха в някоя римска гостна.
— Къде се намира? — попита той.
Тъмноокият взор на италианката се зарея покрай Бел, през прозореца и се спря върху хълма в далечината. Тя се усмихна широко.
— Там.
Бел завъртя глава. Какво си фантазира тя?
Камионът със спуканата гума бе стигнал до хребета.
— Едно момче — обясни тя. — Много мило момче. Обича ме.
— Какво прави с машината на баща ви?
— Баща ми я докара от Италия. Кредиторите му не могат да я докоснат тук. Това е наследството му. Моето наследство. Това момче помагаше на баща ми в Америка. Той е ечеленте меканико!
— Но не и артиста? — попита Бел, изпитвайки с усмивка реакцията й. Не можеше да е напълно сигурен, но тя му се струваше не по-луда от него самия.
— Творците са редки, господин Бел. Сигурна съм, че го знаете. Писа ми, че ще идва. Помислих, че си фантазира. — Тя скочи на крака и махна през прозореца, но механикът едва ли я виждаше. Бел й подаде крайчето на бялото перде.
— Използвайте това. Може би ще ви види.
Тя го стори, ала младежът не даде знак да е видял, вероятно вторачен без посока в десетките зарешетени прозорци.
Тя се отпусна на кушетката.
— Още си фантазира. Как може да си представи, че мога просто да си изляза от тук?
— Как се казва? — попита Бел.
— Анди. Анди Моузър. Баща ми много го харесваше.
Една изключителна идея проблесна в главата на Айзък Бел. Той попита:
— Колко е бърз монопланът на баща ви?
— Много бърз. Татко вярваше, че само скоростта може да надвие силата на вятъра. По-бързите аероплано са по-безопасни в лошо време, казваше той.
— По-бърз от деветдесет километра в час?
— Татко се надяваше на сто и десет.
— Госпожице Ди Векио, имам предложение за вас.
13.
— Господин Моузър, ситуацията ви е на път да се подобри значително — каза Айзък Бел на скръбния механик, който печеше наденичка на огън, запален на безопасно разстояние от разглобения „Американски орел“.
— Откъде знаете името ми?
— Прочетете това.
Бел постави в мазната длан на Моузър плик от фина хартия, който бе задигнал от бюрото на доктор Райдър.
— Отворете го!
Анди Моузър плъзна пръст под печата, отвори листа, покрит с елегантен флорентински курсив и бавно зачете, движейки устните си.
Айзък Бел се възползва от възможността да помогне на италианската красавица, а и помогна на себе си да реши неприятният проблем, за който бе предупредил Арчи. Участниците в надпреварата за купа „Уайтуей“ така нарастваха, че спомагателните вагони не можеха да си намерят място на релсите. Щеше да е изключително трудно да не изостават от самолета на Джозефина, за да я пазят, дори с помощта на автомобилните патрули, които предложи Арчи.
Ами ако Бел заеме „висока позиция“? Със собствен самолет ще може да следи надпреварата отвътре. Щеше да наблюдава Джозефина от въздуха и предварително да разположи мъже при релсите и панаирните поляни или състезателни писти, на които щяха да кацат летците.
Даниела ди Векио имаше нужда от пари, за да докаже, че мястото й не е в „Райдър“.
Айзък Бел имаше нужда от бърз самолет. Купи нейния.
— Даниела пише, че трябва да дойда с вас, господин Бел.
— И да носиш самолета ми — допълни Бел ухилен.