— Не!
— Марко казвал ли ви е, че е работил за Ди Векио?
— Не!
Внезапно усмивката на Джозефина грейна отново.
Но бе някак самодоволна. Бел се почуди защо. Джозефина вече не бе напрегната и отново стоеше по обичайния си начин, готова всеки момент да поеме нанякъде.
— Марко никога ли не е споменавал, че е работил за Ди Векио?
— Ди Векио е работил за Марко — отвърна тя. Това обясняваше промяната в поведението й. — Но Марко трябвало да го уволни.
— Чух обратното.
— Чул сте лъжа.
— Може би не съм разбрал. Марко казвал ли ви е, че миналата година дъщерята на Ди Векио се опитала да го намушка?
— Онази луда почти го е убила. Оставила е ужасен белег на ръката му. Била е ревнива. Искала да се омъжи за него. Но Марко не искал. Всъщност, каза ми, че баща й я притискал да го стори, за да го върне на работа.
— Марко каза ли ви, че дъщерята на Ди Векио го е обвинила, че е крадец?
Джозефина въздъхна:
— Горката луда! Все приказвала как й е „откраднал сърцето“. Затова я затвориха. Всичко си е измислила.
— Разбирам — промърмори Бел.
— Марко не я е обичал. Никога! Мога да ви го гарантирам, господин Бел.
Айзък Бел мислеше трескаво. Не й вярваше, но за да може да я пази, тя трябва да му вярва.
— Джозефина — усмихна се топло той, — ти си много учтива млада дама, но ще работим заедно дълго. Не мислиш ли, че е време да ме наричаш Айзък?
— Както кажеш, Айзък, щом ти харесва повече. — Тя го изгледа, сякаш го вижда за пръв път. — Имаш ли си момиче, Айзък?
— Да, сгоден съм.
Тя му се усмихна закачливо.
— Коя е късметлийката?
— Госпожица Мариан Морган от Сан Франциско.
— О! Господин Уайтуей я спомена. Тя ще ни снима с кинокамери, нали?
— Да. Скоро ще пристигне.
— Както и господин Уайтуей.
Джозефина хвърли поглед към дамския часовник, който бе пришила към ръкава на пилотското си яке.
— Което ми напомня, че трябва да ида във вагона. Изпратил е дизайнер на рокли и шивачка с още един пилотски костюм, който трябвало да нося за пред репортерите. — Джозефина вдигна с копнеж очи към небето. То беше меко синьо — цветът на топлите, безветрени ранни следобеди, преди морските бризове да се понесат през Белмонт парк и да направят летенето опасно.
— Май би предпочела да летиш.
— Естествено, иска ли питане? Не ми трябва специален костюм. Видя ли онова бялото нещо, което трябваше да нося онзи ден? Не остана задълго бяло, особено след като вдигнахме капака на антоанетата. Не ми трябва нищо повече от това — каза Джозефина и показа износените си кожени ръкавици, вълненото яке, препасано с колан на кръста, и дългите си бричове за езда, натъпкани във високи обувки. — Сега господин Уайтуей иска да позирам в костюм от лилава коприна. А вечерите трябвало да нося дълги бели рокли и черни копринени ръкавици.
— Видях костюма от снощи. Много ти отиваше.
— Благодаря — рече тя с още една кокетна усмивка. — Но, Айзък, като летец на летец ти казвам, че нямах търпение да се преоблека и да помогна на момчетата да поправят машината. Не се оплаквам. Знам, че господин Уайтуей иска да привлека вниманието на хората към надпреварата.
Бел я изпрати до вагона.
— Не ти ли е казал да го наричаш Престън, а не господин Уайтуей?
— През цялото време ми го казва, но не искам да му създавам погрешно впечатление, като използвам малкото му име.
След като Бел я изпроводи без неприятности до яркожълтия й вагон и я остави на грижите на дизайнера и на детективите от „Ван Дорн“, които пазеха вагона, той се отправи към импровизирания щаб. Там имаше апарат за изпращане на телеграми, свързан с частната система на агенцията.
— Нещо от Сан Франциско? — попита той агентът на смяна.
— Съжалявам, господин Бел. Още не.
— Приготви се да изпратиш нещо на Джеймс Дашууд.
Младежът посегна към бутона.
— Готов, сър.
— „Информация Челере и Престоджакомо нужна незабавно.“ — Бел направи пауза. Мненията на Джозефина Джоузеф Фрост и Даниела ди Векио за Марко Челере, така различни едно от друго, повдигнаха интересни въпроси за жертвата на убийството, чието тяло така и не бе намерено досега.
— Това ли е, сър? Да го изпращам ли?
— Продължи: „Каквато и да е информация по-добра от нищо.“ И добави отново „НЕЗАБАВНО“.
— Това ли е, сър?
— Всъщност, добави го още веднъж.