Айзък Бел избра второто.
Миг по-късно „Орелът“ спря да подскача. Тревата бе на метър и половина под него. За разлика от влаковете и автомобилите, които се тресяха все по-силно, колкото по-голямо беше ускорението, когато тази машина напусна земята, Бел имаше чувството, че се носи по спокойна река. Ала не се носеше, а летеше право към бялата дървена мантинела.
Почти не бе набрал височина. Колелетата му нямаше да се издигнат навреме. Бел дръпна отново кормилната ръчка. Твърде силно. Самолетът вдигна рязко нос. В следващия миг пред него като че ли се отвори бездна и „Орелът“ започна да пада.
Бел не за пръв път попадаше в критична ситуация и решението винаги беше едно.
Спри да мислиш.
Той отпусна леко ръчката. Нещо като че ли го бутна отдолу. Витлото захапа въздуха. Мантинелата вече беше на безопасно разстояние под колелетата му, а небето пред него изглеждаше огромно.
Внезапно отнякъде изникна тридесетметров пилон, един от маркерите на пистата по време на състезанията за най-добро време. Точно както предупредиха Анди и Джозефина, жироскопичната сила на въртящия се двигател бе повлякла самолета надясно. Бел дръпна ръчката наляво. „Орелът“ се завъртя и се понесе наляво. За момент машината успя да застане хоризонтално, но не беше задълго. Завъртя се отново настрани и Бел компенсира. Наложи се да го направи още няколко пъти, преди да закрепи самолета.
Летенето приличаше на плаването, осъзна той внезапно и всичко му стана ясно. Макар че трябваше да противодейства на двигателя, „Орелът“ щеше да върви накъдето Бел му каже. Вятърът и въздухът бяха на негова страна, но не биваше да забравя, че с витлото отпред, повечето вятър се произвежда от самия самолет.
Бел отново дръпна ръчката, за да издигне машината. Получи се. Изравни и повтори отново. Издигаше се на етапи, сякаш изкачва стълби. Всеки път, когато чувстваше самолета по-малко мощен го изравняваше и го издигаше отново, когато набереше скорост. Скоростта подсилва въздуха, спомни си той думите на Джозефина.
Под него Белмонт парк се смаляваше, сякаш го наблюдаваше през обратния край на бинокъл. Показаха се ферми и селца. Вляво мрачно синееше Атлантика. Дим и десетки съединяващи се железопътни релси сочеха към Ню Йорк.
Бел се изненада от една мисъл. Пусна ръчката с една ръка, за да извади джобния си часовник. Толкова се забавляваше, че загуби представа за времето, а това можеше да се окаже катастрофално в буквалния смисъл на думата. Анди Моузър беше налял достатъчно бензин и масло, за да лети около час. Сам-самичък насред небето, Айзък Бел се разсмя на глас. Имаше чувството, че е променил живота си завинаги и че може никога да не се върне на земята.
— Превръзката — каза сър Едисън Сидни Мартин, докато слагаше една на челото на Айзък Бел — тревожи жена ми по-малко от откритата рана. Предполагам, че същото ще важи и за годеницата ви.
— Само драскотина е — каза Бел. — Горката ми летяща машина пострада много повече.
— Само колелетата и дъските, към които бяха прикрепени — успокои го баронетът. — Шасито изглежда наред, макар че като че ли механикът ви не е съвсем на себе си.
Анди Моузър кръжеше край машината и викаше по помощника си.
Едисън Сидни Мартин отстъпи назад, за да разгледа работата си.
— Готово! Кървенето спря. Май ви е нужен повече кураж да се срещнете с годеницата си след инцидента, отколкото ви бе нужен, за да полетите. Бъдете смел, друже! Говорят, че госпожица Морган е изключителна жена.
Бел стигна с колата си до хотел „Гардън сити“, за да се срещне с Мариан, която трябваше да пристигне от Сан Франциско този следобед. Още щом влезе, разбра, че Мариан вече е тук. Господата във фоайето зяпаха иззад вестниците си, пиколата се бяха наредили като войничета, нетърпеливи да бъдат повикани, а домакинът на хотела лично наливаше чая на Мариан.
Бел се поспря, за да погледа високата фина руса жена, откраднала сърцето му. Тя още бе с дрехите от пътя — бледоморава плисирана пола до глезена и жилетка в същия цвят, както и блуза с висока яка и шапка с периферия. Очите й, зелени като коралов риф, бяха по-ярки от смарагдовия й годежен пръстен.