Бел я прегърна силно и я целуна.
— Никога не съм те виждал по-красива!
— Пак ли си се боксирал с някого? — попита тя и посочи превръзката.
— Не, първият ми урок по летене. Открих летателен феномен, наречен „приземителен ефект“. Приземяването на „Орела“ беше истинско предизвикателство.
Анди и помощникът му ще будуват цяла нощ, за да поправят колелата.
— А инструкторът ти как реагира?
Бел посви малко широките си плещи.
— Всъщност… Учех се сам.
Мариан повдигна една перфектно оформена вежда и го изгледа като жена, завършила първия випуск на Правната школа в Станфорд и работила с най-добрите банкери, преди да се посвети на киното и да преуспее там. Тя каза:
— Знам, че Орвил и Уилбър Райт са се учили по същия начин. Но, разбира се, самите те са изобретили машината, с която са летели.
— Няколко опитни летци ми даваха напътствия… Гледаш ме странно.
— Очите ти светят и си се ухилил до ушите, сякаш още летиш.
Айзък Бел се засмя.
— Май че да. Май че винаги ще летя. Макар че и страшно се радвам да те видя.
— Аз също, скъпи мой, изпитвам „любовен ефект“. Толкова дълго не сме се виждали.
Тя се изправи.
— Какво правиш?
— Ставам, за да те целуна отново.
След втората целувка тя рече:
— Детективът на хотела ще дойде да ни пита какво правим пред хората.
— Не се тревожи — засмя се Бел. — Съвсем наскоро хотелът сключи договор с охранителните служби на „Ван Дорн“. От тази сутрин детективът на хотела е наш човек.
— И така — каза тя, когато пак се настани на стола, — разкажи ми как си удари главата. И какъв е този „приземителен ефект“.
— Той ти пречи да се приземиш, защото между крилете на машината и земята се образува въздушна възглавница. Оказва се, че въздухът е по-силен, отколкото можеш да си представиш. По същество, машината не иска да спре да лети и някак трябва да я убедиш — както когато на някой кон му дърпаш юздата.
— Нещо като летящ кон — отбеляза Мариан.
— Явно ефектът е най-силен при монопланите, защото…
— Трябва да ми кажеш какво видя отгоре? — прекъсна го Мариан.
— Скоростта се усеща различно във въздуха. Земята не се размазва, както като гледаш от прозореца на влак или от моя локомобил. Сякаш течеше под мен, колкото по се издигах, толкова по-бавно.
— Колко високо летя?
— Достатъчно, за да видя река Хъдсън. Като я видях, разбрах, че трябва да стигна до нея.
Мариан ококори очи.
— Летял си чак до Хъдсън?!
Бел се засмя.
— Беше по-безопасно отколкото да летя над океана.
И него видях.
— Видял си Хъдсън и Атлантика едновременно! — дивеше се Мариан. — Тогава си видял и небостъргачите на Ню Йорк.
— Стърчащи колони сред дима.
— Искам и аз да дойда с теб и ще взема и камерата си.
— Ще се влюбиш — отвърна Бел. — Видях гигантска есетра на дъното на реката.
— Кога излитаме? — попита нетърпеливо Мариан.
— Ами… хм… летенето е напълно безопасно, разбира се… Но с мен още не е.
Айзък Бел знаеше, че любимата му не отстъпва по целеустременост на Джозефина, затова не се изненада на въпроса на Мариан:
— Чудя се дали Престън Уайтуей би наел летец, който да ме повози?
— Нека се поупражня. До края на надпреварата ще съм му хванал цаката.
— Чудесно! Тогава ще полетим заедно над Сан Франциско. Не мога да чакам! Но нали ще внимаваш, докато се учиш?
— Обещавам!
— Не си позволявам да се тревожа за престрелки и схватки с нож, летенето обаче… е, как да кажа, различно… Не си в стихията си.
— Не задълго. Следващия път, когато видя, че вятърът се сменя, ще се приземя добре.
— Как можеш да прецениш посоката на вятъра, докато летиш? По флагче ли се ориентираш?
— Гледах кравите.
— Кравите!?
— Край парка има мандри и Джозефина ми каза, че кравите винаги пасат срещу вятъра. Като ветропоказатели са и лесно се виждат отгоре.
— На какво друго те научи Летящата любима на Америка?
— Да си държа очите отворени за места за кацане в случай на авария. Но да страня от яркозелени поляни. Твърде са мокри, за да се приземиш на тях. — Бел пропусна предупреждението на Джозефина да избягва резки движения, които биха смачкали крилете му. Нямаше намерение също така да спомене и сухото „Бих внимавал да не попадам в неконтролируеми въздуховъртежи с носа нагоре, ако бях на твое място, друже“ на Едисън Сидни Мартин или пък директните думи на Джо Мъд: „Не си вярвай много, докато не се научиш.“