Охраната му не изглеждаше изненадана. Унилите им физиономии казваха „Отиде ни прехраната“.
Икономът очевидно също вече преодоляваше шока, питайки я, сякаш току-що си е поръчала студен чай:
— Нещо друго, госпожо Фрост?
— Направете каквото ви помолих — рече тя, докато наблюдаваше огъня. Гласът й потреперваше. — Кажи на полицията, че съпругът ми уби господин Челере.
— Да, госпожо — отвърна икономът с равен тон.
Джозефина обърна гръб на огъня. При все това, нямаше нужда да поглежда в огледалото, за да знае, че в този миг очите й са пълни със страх. Сама и уязвима. Марко Челере е мъртъв, а съпругът й е луд убиец. Няма към кого да се обърне. После в главата й се оформи спасителна мисъл — Престън Уайтуей.
Да, той ще я защити.
— Още нещо — добави тя, докато икономът се отдалечаваше. — Изпрати телеграма на господин Престън Уайтуей от „Сан Франциско Инкуайър“, че ще го посетя следващата седмица.
2.
Айзък Бел, главен следовател в детективска агенция „Ван Дорн“, се носеше с рев по улица „Маркет“ в Сан Франциско в червен като пожарникарска кола състезателен автомобил „Локомобил“ с широк ауспух за максимална мощност. Бел бе висок мъж на тридесет години с гъсти златисти мустаци, на цвят точно като старателно сресаната му коса. Белият му костюм бе безупречен, елегантно допълнен от шапка с широка периферия. Тялото му бе стройно и жилаво като конопена връв.
Докато караше, току-що старателно лъснатите му ботуши почти не докосваха педала на спирачките, печално известен с неефективността си аксесоар на локомобилите. Дългите му ръце и пръсти прескачаха ловко между газта и смяната на скоростите. Очите му, обикновено тъмновиолетови, сега черни, гледаха съсредоточено изпод вежди. Въпреки непоколебимото изражение и стиснатата челюст, на лицето му цъфтеше усмивка на неподправено удоволствие, докато караше бясно, изпреварвайки трамваи, камиони, карети, мотоциклети и по-бавни автомобили.
На пътническата седалка, тапицирана с червена кожа, седеше шефът на Бел, Джоузеф ван Дорн.
Основателят на детективската агенция с дейност в цялата страна бе едър и червено мустакат и бе известен като бич за престъпниците по целия континент. Той обаче пребледня, когато Бел насочи колата към смаляващото се място между един камион за въглища и един „Буик“, пренасящ метални туби керосин и нафта.
— Всъщност ще пристигнем навреме — отбеляза Ван Дорн. — Даже ще подраним малко.
Айзък Бел като че ли не го чу.
С облекчение Ван Дорн видя целта им да се извисява над околните здания — дванадесететажната сграда на „Сан Франциско Инкуайър“ на Престън Уайтуей, главен офис на вестникарската му империя.
— Гледай, гледай! — надвика двигателя Ван Дорн.
Огромен жълтеникав рекламен банер покриваше най-горния етаж и с еднометрови букви оповестяваше, че вестниците на Уайтуей са спонсори на:
Купата „Уайтуей“ и 50 000 долара ще получи първият летец, който прекоси Америка за петдесет дни!
— Страхотно предизвикателство — извика в отговор Бел, без да отлепя поглед от претъпканата улица.
Летящите машини пленяваха Айзък Бел. Следеше вманиачено развитието в тази сфера и планираше сам да си купи самолет. В последните две години десетки подобрения направиха самолетите по-бързи и по-силни. Появиха се „Райт флайър 3“, „Джун бъг“, „Силвър дарт“ с рамка от бамбук, огромните френски „Воазин“ и „Антоанета“, задвижвани от осемцилиндрови двигатели на състезателни лодки, малкият „Демоазел“ на Сантос Дюмонт, „Блерио“, успял да прекоси Ламанша, здравият „Къртис пушър“, както и „Райт“-ът на военния сигнален корпус, „Фарман 3“ и укрепеният с тел моноплан „Челере“.
Ако въобще бе възможно да прелетиш през цялата страна — а това бе голямо ако — купата на Уайтуей щеше да бъде спечелена поравно от уменията и здравите нерви на летците и от това доколко изобретателите са подобрили силата на двигателите и са оформили крилете, за да могат самолетите да маневрират по-успешно и да се изкачват по-високо.
Победителят трябваше да изминава по около двеста километра на ден — почти два часа във въздуха.
Всеки ден, загубен заради ветрове, бури, мъгли, произшествия и поправки, щеше да увеличи драстично дневните летателни часове.
— Вестниците на Уайтуей твърдят, че купата е от масивно злато — каза през смях Ван Дорн. — Хм, може би затова ни е извикал. Страх го е, че някой ще я задигне.