Младият Питър Евънс изскочи след него. Евънс беше най-младият от адвокатите на Мортън и негов любимец. Беше на двайсет и осем, младши сътрудник в лосанжелиската адвокатска фирма „Хасъл и Блак“. Дори този късен час не влияеше на жизнерадостния му ентусиазъм. Намъкна едно топло яке и пъхна ръце в джобовете си, но иначе не даде никакъв знак, че времето го притеснява.
Мортън беше докарал всички от Лос Анджелис на борда на своя „Гълфстрийм G5“. Кацнали бяха на летището в Кефлавик в девет сутринта. Никой не беше спал, но не изглеждаха уморени. Дори и Мортън, а той беше на шейсет и пет. Не усещаше и най-малка следа от умора.
Само студ.
Вдигна ципа на якето си и тръгна след дипломанта надолу по каменистия склон.
— Светлината през нощта те зарежда с енергия — каза хлапето. — Доктор Ейнарсон никога не спи по повече от четири часа през лятото. Същото важи и за всички нас.
— И къде е доктор Ейнарсон? — попита Мортън.
— Ей там, долу. — Хлапето посочи наляво.
Отначало Мортън не видя нищо. После забеляза някаква червена точка — автомобил. Едва сега наистина си даде сметка за невероятните размери на ледника.
Дрейк настигна Мортън и влезе в крачка с него по нанадолнището.
— Джордж — каза той, — двамата с Евънс спокойно можете да пообиколите мястото, така че аз да поговоря с Пер Ейнарсон насаме.
— Защо?
— Предполагам, че ще се чувства по-спокоен, ако няма много хора наоколо.
— Но нали идеята е да покажем, че аз съм онзи, който финансира изследването?
— Разбира се — каза Дрейк, — но по-добре да не подчертаваме дебело този факт. Не искам Пер да се почувства застрашен.
— Не виждам как това може да се избегне.
— Просто ще му посоча какво е заложено — каза Дрейк. — Ще му помогна да види голямата картина.
— Честно казано, исках да чуя тази дискусия — възрази Мортън.
— Знам — каза Дрейк. — Но ситуацията е деликатна.
Бяха се приближили до ледника и вятърът стана още по-студен. Температурата спадна с няколко градуса. Вече се виждаха четирите големи кафяви палатки, опънати близо до червения ланд круизър — отдалеч те се сливаха с равнината.
От едната палатка излезе много висок рус мъж — Пер Ейнарсон. Разпери ръце и извика:
— Николас!
— Пер! — Дрейк затича към него.
Мортън продължи надолу по склона — криво му беше, че Дрейк иска да го изключи от разговора. Евънс го настигна и тръгна до него.
— Нищо не искам да разглеждам, по дяволите — каза Мортън.
— О, ами не знам — каза Евънс; беше вперил поглед напред. — Може да се окаже по-интересно, отколкото си мислим. — От една от другите палатки тъкмо излизаха три млади жени, всичките руси и красиви. Замахаха на новодошлите.
— Може и да си прав — каза Мортън.
Питър Евънс знаеше, че клиентът му Джордж Мортън, въпреки искрения си интерес към всичко свързано с околната среда, има дори по-искрен интерес към хубавите жени. И наистина, след като представиха набързо на Ейнарсон, той охотно се остави в ръцете на Ева Йонсдотир — висока и атлетична, с къса белезникаворуса коса и лъчезарна усмивка. Точно такива жени харесваше Мортън. Ева всъщност доста приличаше на красивата му помощничка Сара Джоунс. Чу Мортън да казва:
— Нямах представа, че толкова много жени се интересуват от геология. — След което Мортън и Ева се отдалечиха по посока на ледника.
Евънс знаеше, че би трябвало да придружи Мортън. Но пък може би Мортън предпочиташе да разгледа ледника сам. И което беше по-важно, фирмата на Евънс представляваше също и Николас Дрейк, а Евънс имаше неприятно предчувствие за онова, което Дрейк се канеше да направи. Не че беше точно незаконно или неетично. Само че Дрейк обичаше да се налага, а онова, което се канеше да направи, можеше да доведе до неприятности на по-късен етап. Така че за миг Евънс замръзна: не знаеше накъде да тръгне, кого от двамата да последва.
Дрейк взе решението вместо него — махна му леко, но категорично с ръка да изчезва, преди да хлътне в голямата палатка след Ейнарсон. Евънс схвана намека и тръгна след Мортън и момичето. Ева говореше как дванайсет процента от Исландия били покрити с ледници и как част от ледниците си имали действащи вулкани, стърчащи от леда.
Този конкретен ледник, казваше тя, бил от типа, който наричали „вълнов ледник“, заради бързото му нарастване и смаляване. В момента, посочи тя, ледникът се придвижвал напред с темп от сто метра на ден — с дължината на футболно игрище на всеки двайсет и четири часа. Понякога, когато вятърът утихнел, буквално можело да се чуе стърженето му. За последните няколко години ледникът се бил увеличил с повече от десет километра.