— Но Джордж Мортън…
— Да, да, чудите се за какво сме си говорили с Джордж Мортън. Ще стигна и до това. Не сме се отклонили от темата. Защото Мортън Естествено искаше да говорим за природозащитните идеи. И най-вече за екологичните кризи.
— И вие какво му казахте?
— Ако изучавате медиите, както го правя аз със студентите си в търсене на промени в нормативните схващания, ще откриете нещо изключително интересно. Работихме с текстове от новинарските емисии на основните телевизии — Ен Би Си, Ей Би Си, Си Би Ес. Също с вестникарски статии от Ню Йорк, Вашингтон, Маями, Лос Анжелис и Сиатъл. Преброихме колко често се срещат определени схващания и термини, използвани от медиите. Резултатите бяха невероятни. — Той млъкна.
— Какво открихте? — попита послушно Евънс.
— През есента на 1989-а е настъпила сериозна промяна. Преди това медиите не са си падали по термини като криза, катастрофа, катаклизъм, чума или трагедия. Например през осемдесетте думата „криза“ се е появявала в новинарските емисии приблизително толкова често, колкото и думата „бюджет“. Освен това, преди 1989-а, прилагателни като краен, безпрецедентен, ужасяващ са били необичайни за телевизионните репортажи и вестникарските заглавия. Но след това всичко се променя.
— По какъв начин?
— Тези термини стават все по-обичайни. Думата „катастрофа“ се употребява пет пъти по-често през 1995-а, отколкото през 1985-а. А до двехилядната употребата й се удвоява още веднъж. Променят се и темите. Все по-голямо ударение се поставя върху страха, тревогата, опасността, несигурността, паниката.
— И защо нещата се променят точно през 1989-а?
— А. Добър въпрос. Жизненоважен въпрос. В повечето отношения 1989-а изглежда нормална година — съветска подводница потъва близо до Норвегия; площадът Тянанмън в Китай; единайсетте милиона галона петрол, които „Ексон Валдез“ изпусна в залива Принц Уилям; Салман Рушди беше осъден на смърт; Джейн Фонда, Майк Тайсън и Брус Спрингстийн се разведоха през същата година; епископалната църква нае на работа жена-свещеник; Полша призна правото на профсъюзите да стачкуват; „Вояджър“ кацна на Нептун; земетресение в Сан Франциско разруши магистралите; а Русия, САЩ, Франция и Англия извършиха ядрени опити. Година като всички други. Факт е обаче, че началото на подема в използването на думата „криза“ може да бъде установено с достатъчна прецизност и принадлежи на есента на 1989-а. И съвпадението му с падането на Берлинската стена е крайно подозрително. Последното се случи на девети ноември същата година.
Хофман замълча и погледна Евънс многозначително. Изключително доволен от себе си. Евънс каза:
— Съжалявам, професоре. Не виждам връзката.
— И ние не я виждахме. Отначало мислехме, че няма връзка, а е обикновено съвпадение. Но не беше така. Падането на Берлинската стена маркира и края на съветската империя. И края на Студената война, продължила половин век.
Ново мълчание. Нова доза доволство.
— Съжалявам — каза накрая Евънс. — Тогава съм бил на тринайсет години и… — Сви рамене. — Не виждам накъде биете.
— Към идеята за социален контрол, Питър. Към желанието на всяка суверенна държава да упражнява контрол върху поведението на гражданите си, да ги държи в състояние на разумно покорство. Да карат колите си в дясната страна на платното — или в лявата, според случая. Да си плащат данъците. А ние, разбира се, знаем, че социалният контрол се осъществява най-добре чрез страх.
— Страх — повтори Евънс.
— Именно. Цели петдесет години западните нации държаха гражданите си в състояние на постоянен страх. Страх от другата страна. Страх от ядрена война. Комунистическата заплаха. Желязната завеса. Империята на злото. И в комунистическите страни беше същото, само че с обратен знак. Страх от нас. После, съвсем неочаквано, през есента на 1989-а, на всичко това се сложи край. То изчезна в небитието. Свърши. Падането на Берлинската стена създаде вакуум. Вакуум без страх. Природата не търпи вакуума. Нещо трябваше да го запълни.
Евънс се намръщи.
— Искате да кажете, че екологичните кризи са заели мястото на Студената война?
— Това показват данните. Разбира се, сега си имаме радикалния фундаментализъм и 11-и септември, от които да се страхуваме, и те без съмнение са реални основания за страх, но не това имам предвид. Имам предвид, че винаги е налице причина за страх. Причината може и да се променя с времето, но страхът винаги е с нас. Преди тероризма се страхувахме от замърсяването на околната среда. Преди това си имахме комунистическата заплаха. Въпросът е, че макар специфичната причина за страха ни да се променя, ние никога не оставаме без самия страх. Обществото ни е просмукано от страх, във всичките си аспекти. И това е перманентно състояние.