Отвори телефона си, набра номера на Хенли и каза:
— Покрити са.
— Добре.
— Ти къде си?
— Каня се да съобщя новината на В. Тъкмо спирам пред къщата му.
Кенър наблюдаваше през бинокъла как сребърното порше кабриолет завива по алеята на крайморската вила. Висок мъж в синя риза за голф и кафеникави панталони слезе от колата. Беше с бейзболна шапка и тъмни очила, но Кенър веднага го позна — Хенли, шефът на връзки с обществеността към НФПР.
Това затваряше кръга. Той остави бинокъла на оградата и се замисли за последствията.
— Знаете ли кой е този, сър? — попита младият агент от ФБР, който стоеше до него.
— Да — каза Кенър. — Знам кой е.
Стояха на скалите на Санта Моника с изглед към плажа и океана. Тук плажната ивица беше широка няколкостотин метра, от брега до велосипедната алея. После следваше редица къщи, построени нагъсто по протежение на крайбрежната магистрала. После шест платна ревящ трафик.
Макар да бяха до магистралата, къщите тук бяха феноменално скъпи — по двайсет-трийсет милиона всяка, така се говореше, а може би и по повече. Обитаваха ги едни от най-богатите хора в Калифорния.
Хенли вдигна платнения гюрук на поршето. Движенията му бяха прецизни, почти педантични. После отиде при портата и позвъни. Къщата, пред която стоеше, беше ултрамодерна, цялата от извито стъкло. Блестеше като бижу под лъчите на ранното слънце.
Хенли влезе. Портата се затвори зад него.
— Май не ви интересува кой влиза в къщата — каза агентът от ФБР.
— Точно така — каза Кенър. — Не ме интересува.
— Не искате списък кой…
— Да.
— Но това може да се окаже…
— Не — каза Кенър. Хлапето искаше да е полезно, но само го дразнеше. — Всичко това не ме интересува. Искам само да знам кога ще се изнесат всички.
— В смисъл, на ваканция или нещо такова?
— Да — каза Кенър.
— Ами ако оставят някоя домашна помощница?
— Няма да оставят — каза Кенър.
— Сигурен съм, че ще оставят, сър. Хора като тях винаги оставят някой да наглежда къщата.
— Не — каза Кенър. — Тази къща ще се опразни. Всички ще се изнесат.
Хлапето се намръщи.
— Всъщност чия е къщата?
— Собственост е на В. Алън Уили — каза Кенър. Нямаше причина да не му каже. — Филантроп.
— И той какво, с мафията ли се е забъркал?
— Може и така да се каже. Нещо като рекет срещу защита.
— Има смисъл — каза хлапето. — Никой не изкарва толкова много пари току-така, ако ме разбирате.
Кенър каза, че го разбира. Всъщност историята на В. Алън Уили беше типична американска история. Ал Уили започнал с верига магазини за евтино облекло, внасял дрехи, шити в Третия свят, и ги продавал в западните градове на трийсет пъти по-висока цена. След десет години продал компанията си за четиристотин милиона долара. Малко след това станал (по собствените му думи) радикален социалист, кръстоносец за един устойчив свят и поборник за екологична справедливост.
И сега атакуваше експлоататорските предприятия, от които бе натрупал богатството си, с парите, спечелени от тях. Беше пламенен и праведен и с „В“-то прибавено пред името си — запомнящ се. Атаките му често принуждаваха компаниите да се оттеглят от предприятията си в Третия свят — и след това те биваха поглъщани от китайски корпорации, които плащаха на местните работници още по-малко. По този начин В. Алън Уили експлоатираше работниците двойно — веднъж, като бе натрупал собственото си богатство, и втори път, за да успокои съвестта си за тяхна сметка. Той беше поразително красив мъж и далеч не глупав, а просто самовлюбен и непрактичен самарянин. Напоследък се говореше, че пишел книга за предпазния принцип в отношението ни към околната среда.
Основал беше и фондацията „В. Алън Уили“, която подкрепяше каузата на екологичната справедливост чрез десетки организации, включително и НФПР. И беше достатъчно важен, за да му идва Хенли на крака.
— Значи е богат природозащитник, така ли? — попита хлапето от ФБР.
— Точно така — каза Кенър.
Хлапето кимна.
— Добре. Но още не мога да схвана. Защо смятате, че един богаташ би оставил къщата си празна?
— Това не мога да ти кажа — отговори Кенър. — Но ще го направи. И аз искам да знам кога точно. — Подаде визитка на агента. — Обади се на този номер.