— Термитниците не са заплаха за света — каза тя.
— Може да се спори. Общото тегло на термитниците надвишава общото тегло на всички хора по света. Ако трябва да бъдем точни — надвишава го хиляда пъти. Знаете ли колко метан произвеждат термитниците? А метанът е по-силен парников газ от въглеродния двуокис.
— Това става нетърпимо — каза Ан. — Вие обичате да спорите, а аз не. Аз просто искам да направя света едно по-добро място. А сега мисля да почета списание. — Премести се в предната част на салона и седна с гръб към Кенър.
Сара остана на мястото си.
— Намеренията й са добри — каза тя.
— За разлика от информацията й — отвърна Кенър. — Истинска рецепта за катастрофа.
Тед Брадли се размърда. Беше наблюдавал спора между Кенър и Ан. Харесваше Ан. Беше почти сигурен, че е спал с нея. Когато пиеше, понякога му се губеха някои неща, но имаше някакъв смътен и много приятен спомен с Ан и предполагаше, че това е причината.
— Мисля, че бяхте груб — каза с президентския си тон. — Защо трябва да наричате жена като Ан „рецепта за катастрофа“? Тя е искрено загрижена за тези неща. Посветила е живота си на тях, буквално.
— И какво от това? — попита Кенър. — Загрижеността няма нищо общо. Желанието да вършиш добро няма нищо общо. Единствено важни са знанието и резултатите. Тя не разполага със знанието — и което е още по-лошо, не го знае. Хората не знаят как да направят нещата, които тя вярва, че трябва да се направят.
— Като какво например?
— Като управлението на околната среда. Не знаем как се прави.
— Какво говорите? — възкликна Брадли и размаха ръце. — Това са глупости. Разбира се, че можем да управляваме околната среда.
— Сериозно? Знаете ли нещо за историята на парк Йелоустоун? Първият национален парк?
— Бил съм там.
— Не това ви попитах.
— Не можете ли да карате по същество? — сопна се Брадли. — Малко е късно за викторинки, професоре. Ако се сещате какво имам предвид?
— Добре тогава, аз ще ви разкажа историята му.
Йелоустоун парк, обясни той, бил първият район в историята на света, отделен като природен резерват. Районът около река Йелоустоун в Уайоминг отдавна си бил спечелил слава с великолепната си природа. Люис и Кларк го възпели в песните си. Художници като Бирщад и Морън го рисували. А новата Северна тихоокеанска железница имала нужда от красиви пейзажи, които да привлекат туристи на запад. Така че през 1872-ра, донякъде заради натиска на железницата, президентът Юлисис Грант създал Национален парк Йелоустоун на площ от два милиона акра.
Имало само един проблем, на който не било обърнато внимание нито тогава, нито по-късно. Никой нямал опит, никакъв опит, в управлението на един резерват. Дотогава не била възниквала подобна нужда. И хората приели, че е много по-лесно, отколкото се оказало в действителност.
Когато Теодор Рузвелт посетил парка през 1903-та, видял земя, гъмжаща от дивеч. Имало хиляди лосове, бизони, черни мечки, сърни, пуми, гризлита, койоти, вълци и муфлони. По онова време вече имало правила мястото да бъде оставено на самотек. Малко след това било създадено Управлението на парковете, нова бюрократична институция, чието единствено предназначение било да поддържа парка в първоначалното му състояние.
Ала само след десет години гъмжащата от дивеч земя, която видял Рузвелт, вече я нямало, изчезнала била завинаги. Единствено заради парковите управители — които трябвало да опазят парка в девственото му състояние. Те предприели серия от мерки, които уж били в интерес на резервата и неговите обитатели. Само че сгрешили.
— Е — каза Брадли, — знанията ни са се разширили с времето…
— Не, не са — каза Кенър. — Точно това имам предвид. Днес неуморно твърдим, че знаем повече отпреди, но фактите не го потвърждават.
А фактите били следните: първите паркови управители погрешно вярвали, че лосовете са на изчезване. И се опитали да увеличат стадата лосове в резервата, като елиминират хищниците. За тази цел изпозастреляли и отровили всички вълци в района. И забранили на индианците да ловуват на територията на резервата, макар че Йелоустоун бил традиционен ловен район.
Защитени по този начин, стадата лосове се разраснали и изяли такива огромни количества определени храсти и треви, че екологията на района започнала да се променя. Лосовете изяли храсталаците, от които бобрите строели язовирите си, и в резултат бобрите изчезнали. Точно тогава управителите открили, че бобрите са жизненоважни за цялостния воден баланс на района.