— На снимките не се вижда нищо. Оборудването сигурно е било разтоварено през нощта. Получих сносно описание от митниците на Хонконг. Оборудването се състои от три свръхзвукови кавитационни генератора. Монтирани в рамки от въглеродна матрица, издръжливи на резонантен удар.
— Свръхзвуковото оборудване продава ли се?
— Те са се добрали до такова. Как — не знам.
Евънс се приближи и тихо попита:
— Какво е това свръхзвуково не знам какво си?
— Кавитационен генератор — каза Кенър. — Високоенергийно акустично устройство с размерите на камион, което генерира радиално-симетрично кавитационно поле.
Евънс го гледаше все така тъпо.
— Кавитацията — обясни Санжонг — представлява образуването на мехури в някаква субстанция. Когато кипваш вода, това е кавитация. Водата можеш да я кипнеш и с помощта на звук, но в нашия случай генераторите са предназначени за създаване на кавитационни полета в твърдо вещество.
— Какво твърдо вещество?
— Земята — каза Кенър.
— Не разбирам — каза Евънс. — Ще правят мехури в земята като във вряща вода?
— Нещо такова, да.
— Защо?
Прекъсна ги появата на Ан Гарнър.
— Това сбирка на мъжки клуб ли е? — попита тя. — Или е позволено и за външни хора?
— Разбира се — каза Санжонг и затрака по клавиатурата. На екрана се появиха графики. — Тъкмо преглеждахме нивата на въглероден двуокис на ледените недра от Восток и от Гренландия.
— Не можете да ме държите на тъмно завинаги, момчета — каза Ан. — Рано или късно самолетът ще кацне. И тогава ще разбера какво всъщност сте намислили.
— Вярно е — каза Кенър.
— Защо не ми го кажете сега?
Кенър само поклати глава.
Пилотът се обади по интеркома.
— Сложете си коланите, моля. Захождаме за кацане в Хонолулу.
— Хонолулу! — възкликна Ан.
— А вие къде си мислехте, че отиваме?
— Мислех…
И млъкна.
„Тя знае къде отиваме“ — помисли си Сара.
Докато презареждаха в Хонолулу, един инспектор от митниците се качи на борда и поиска да види паспортите им. Присъствието на Тед Брадли явно го изненада приятно и той започна да се обръща към него с „господин президент“. На свой ред, Брадли остана много поласкан от вниманието на човек в униформа.
След като им провери паспортите, митничарят се обърна към групата:
— Целта на пътуването ви е обявена като остров Гареда от Соломоновия архипелаг. Просто искам да съм сигурен, че сте наясно със ситуацията на Гареда. Повечето посолства предупредиха туристите да не тръгват за там предвид настоящите условия.
— Какви настоящи условия? — попита Ан.
— На острова има бунтовници. Вече загинаха доста хора. Миналата година австралийската армия нахлу на острова и излови повечето бунтовници, но не всички. Само последната седмица бяха убити трима души, двама от които чужденци. Единият от труповете бил, ъъъ, обезобразен. И главата била взета.
— Какво?
— Главата била взета. След смъртта.
Ан се обърна към Кенър.
— И ние отиваме там? На Гареда?
Кенър кимна.
— В какъв смисъл била взета главата?
— Сигурно заради черепа.
— Черепа — повтори тя. — Значи… става въпрос за ловци на глави…
Кенър пак кимна.
— Слизам от този самолет — каза тя, взе си чантата и заслиза по стълбите.
Дженифър тъкмо се будеше.
— Какъв й е проблемът?
— Не обича да се сбогува — каза Санжонг.
Тед Брадли поглаждаше брадичката си по начин, който според него явно изразяваше дълбока замисленост. Накрая каза:
— На някакъв чужденец са му отрязали главата?
— Явно е било нещо по-лошо от това — каза митническият служител.
— Господи. Какво може да е по-лошо от това? — каза през смях Брадли.
— Ситуацията там не е съвсем ясна — каза митничарят. — Сведенията са противоречиви.
Брадли спря да се смее.
— Не. Сериозно. Искам да знам. Какво може да е по-лошо от обезглавяване?
Последва кратко мълчание.
— Изяли са го — каза Санжонг.
Брадли се отпусна в седалката си.
— Изяли са го?
Митничарят кимна.
— Части от него — каза той. — Поне такива сведения получихме.
— Мама му стара — възкликна Брадли. — Кои части? Няма значение, не искам да знам. Исусе Христе. Изяли са го човечеца!
— Не е нужно да идвате, Тед — каза Кенър. — Можете да си тръгнете като госпожа Гарнър.
— Трябва да призная, че това ми минава през ум — каза той с трезвия си, президентски тон. — Да те изядат не е най-достойният край за нечия кариера. Помислете си за великите. За Елвис например — изяден. Джон Ленън — изяден. Така де, не с това искаме да ни запомнят. — Той се умълча, свел брадичка към гърдите си, потънал дълбоко в мисли, после пак я вдигна. Този жест го беше изпълнявал стотици пъти по телевизията. — Не — каза накрая. — Ще приема опасността. Ако вие ще ходите, и аз ще дойда.