— Не е ли красиво? — каза Тед Брадли. — Един наистина недокоснат рай.
Кенър, който седеше срещу него, не каза нищо. Той също гледаше през прозореца.
— Не мислите ли, че проблемът ни е в изгубения контакт с природата? — подхвана го Брадли.
— Не — каза Кенър. — Според мен проблемът е, че не виждам много пътища.
— Не мислите ли — продължи Брадли, — че това е заради белия човек, който, за разлика от местните, иска да завладее природата, да я подчини напълно?
— Не, не мисля така.
— Аз пък мисля — каза Брадли. — Според мен хората, които живеят по-близо до земята, в селата си, заобиколени от природата, та тези хора имат вроден екологичен подход и чувство за природния ред.
— Много време ли сте прекарали на село, Тед? — попита го Кенър.
— В интерес на истината, да. Снимах един филм в Зимбабве и друг в Ботсвана. Знам за какво говоря.
— Аха. И през цялото време живяхте на село?
— Не, бяхме на хотел. Налагаше се, заради застраховките. Но често ходех в селата. Няма съмнение, че животът на село е най-добрият и най-разумният от екологична гледна точка. Честно казано, според мен всички хора трябва да живеят по този начин. И определено не бива да насърчаваме селяните да се преселват в града. Това е проблемът.
— Разбирам. Значи вие отсядате в хотел, но искате всички други да живеят на село.
— Не, вие не слушате какво…
— Къде живеете сега, Тед? — попита Кенър.
— В Шърман Оукс.
— Това село ли е?
— Не. Е, в известен смисъл може и да се нарече село… Но работата ми налага да съм в Лос Анжелис. Нямам избор.
— Тед, били ли сте някога в село в Третия свят? Дори за една нощ?
Брадли се размърда малко нервно.
— Както вече казах, прекарах доста време в селата, където снимахме. Знам за какво говоря.
— Ако животът на село е толкова хубав, защо хората искат да се махнат оттам, според вас?
— Би трябвало да останат, точно това казвам.
— Значи знаете по-добре от тях?
Брадли замълча за миг, после избълва:
— Ами, щом искате да знаете и за да бъда честен — да. Определено знам по-добре от тях. Защото стъпвам при преценката си на по-доброто си образование и по-големия си опит. Освен това познавам от първа ръка опасностите на индустриалното общество и как то поболява целия свят. Така че, да, мисля, че знам какво е най-добро за тях. И определено знам кое е най-добро за планетата от екологична гледна точка.
— Лично аз трудно приемам — каза Кенър — други хора да решават какво е най-добро за мен, особено когато тези хора не живеят там, където живея аз, когато не познават местните условия или проблемите, с които се сблъсквам, когато дори не живеят в същата страна, но въпреки това са убедени — в някакъв си далечен град на запад, от бюрото си в някакъв стъклен небостъргач в Брюксел, Берлин или Ню Йорк — въпреки това са убедени, че знаят решенията на всичките ми проблеми и как би трябвало да живея. Определено ми е трудно да приема това.
— И защо? — попита Брадли. — Тоест… вижте — не е възможно да вярвате, че всички хора на планетата трябва да правят онова, което на тях им се иска. Това би било ужасно. Тези хора се нуждаят от помощ и напътствие.
— И вие ще им ги дадете? На „тези хора“?
— Добре де, да се говори така не е политически коректно, признавам. Но вие искате ли тези хора да имат същия ужасен, прахоснически жизнен стандарт, който имаме ние в Америка и който съществува в по-малка степен в Европа?
— Не забелязвам да се отказвате от него.
— Да — каза Тед, — но правя каквото мога. Разделям боклука си за рециклиране. Поддържам въглеродно неутрален начин на живот. Работата е там, че ако всички други хора се индустриализират, това ще доведе до ново отравяне на почвите, водата и въздуха в световен мащаб. Това не бива да се случва.
— Аз съм постигнал своето, но вие не можете да постигнете вашето, така ли?
— Въпрос на реалности — каза Брадли.
— Вашите реалности. Не техните.
В този момент Санжонг махна на Кенър.
— Извинете ме — каза Кенър и стана.
— Вървете, щом искате — каза Брадли, — но знаете, че казвам истината! — Даде знак на стюардесата и вдигна чашата си. — Сипи ми още едно, миличка. За из път.
— Хеликоптерът още не е пристигнал — каза Санжонг.
— Какъв е проблемът?
— Трябвало е да долети от друг остров. Само че са забранили полетите, защото ги е страх, че бунтовниците имат ракети земя-въздух.
Кенър се намръщи.
— След колко време ще кацнем?
— След десет минути.