— Става.
Евънс мислеше. Пет километра пеша по плажа би трябвало да им отнеме най-много час и половина. Щяха да стигнат до Резолюшън доста преди обяд. Така им оставаха…
— Това е мястото — каза Хенри. Пръст от неравни вулканични скали се протягаше навътре в океана. Заливалите го с векове вълни го бяха изгладили достатъчно, та кацането да е възможно.
— Давай — каза Кенър.
Хеликоптерът направи кръг, захождайки за кацане. Евънс гледаше гъстата стена на джунглата там, където тя се срещаше с плажа. Видя следи от гуми в пясъка и нещо като пролука между дърветата, където сигурно имаше път. Следи от гуми…
— Вижте — каза той. — Мисля, че…
Санжонг го смушка с лакът в ребрата. Силно.
Евънс изгрухтя.
— Какво има, Питър? — попита го Кенър.
— Ъъъ, нищо.
— Кацаме — каза Хенри. Хеликоптерът се сниши гладко и кацна без сътресения. Вълни се плискаха по края на скалната теснина. Много ведро. Кенър внимателно оглеждаше околността през прозрачния купол на хеликоптера.
— Е? Мястото е добро, нали? — попита Хенри. Сега, когато бяха кацнали, изглеждаше нервен. — Не ми се ще да оставам много, Жон. Защото те може да дойдат скоро…
— Да, разбирам.
Кенър открехна вратата и спря.
— Е, сичко добре. Жон?
— Много добре, Хенри. Много хубаво място. Слез и ни отвори задната врата, моля те.
— Ми, Жон, мисля, че и вие можете да…
— Слизай! — И с мълниеносна бързина в челото на Хенри бе опрян пистолет. Хенри запелтечи и застена от страх, докато се бореше с вратата.
— Но, Жон, трябва да остана вътре, Жон…
— Ти си лошо момче, Хенри — каза Кенър.
— Ще ме застреляш ли, Жон?
— Не сега — каза Кенър и рязко го изблъска навън. Хенри падна на грапавия камък и зави от болка. Кенър се прехвърли на пилотското място и затвори вратата. Хенри моментално скочи и заблъска по нея. Трепереше от ужас.
— Жон! Жон! Моля те, Жон!
— Съжалявам, Хенри. — Кенър дръпна лоста и хеликоптерът започна да се издига. Не бяха се издигнали и на седем метра, когато от джунглата излязоха десетина мъже и започнаха да стрелят с пушки по хеликоптера. Кенър зави над океана на север, отдалечавайки се от острова. Всички извиха вратове да погледнат назад — Хенри стоеше самотен на скалния пръст. Неколцина от мъжете тичаха към него. Той моментално вдигна ръце.
— Лайно дребно — каза Брадли. — Можеше да ни убие всичките.
— И още може — каза Кенър.
Летяха на север над открити води.
— И какво ще правим сега? — попита Сара. — Ще кацнем от другата страна на залива ли?
— Не — каза Кенър. — Те точно това очакват да направим.
— Тогава…
— Ще изчакаме няколко минути и ще се върнем от западната му страна, точно като преди.
— И те няма да се сетят?
— Може и да се сетят. Ще кацнем на друго място.
— По-далеч от залива?
— Не. По-близо.
— Онези от ПОФ няма ли да ни чуят?
— Няма значение. И без това вече знаят, че идваме.
Отзад Санжонг вече ровеше в щайгите. И изведнъж замря.
— Лоши новини.
— Какво?
— Няма оръжие. Има муниции, но не и оръжие.
— Копеленцето му гадно! — изсъска Брадли.
— Какво ще правим сега? — попита Сара.
— Продължаваме по план — каза Кенър.
Обърна хеликоптера, като почти забърса водата, и пое назад към Гареда.
РЕЗОЛЮШЪН
Четвъртък, 14 октомври
09:48
Западната дъга на Резолюшън Бей представляваше хълмист, покрит с джунгла гръбнак, който се вдаваше в океана, завършвайки с каменист връх. Другият край на гръбнака се заравняваше постепенно в скалисто плато на петнайсетина метра над плажа, който се извиваше на запад. Платото беше защитено от високи дървета с надвиснали корони.
Точно там стоеше сега хеликоптерът, покрит с камуфлажен брезент, с добър изглед към плажа долу. Евънс хвърли поглед към него с надеждата, че машината ще се слее с пейзажа, но в действителност тя изпъкваше съвсем ясно, особено като я гледаш отгоре. Групата им вече беше на петнайсет и повече метра над хеликоптера — катереха се с мъка през джунглата, издигаща се стръмно от плажа. Много беше трудно. Изкачваха се в колона по един и трябваше да внимават, защото земята беше разкаляна. Брадли вече се беше спънал веднъж и в резултат се плъзна десетина метра надолу. Цялата му лява страна беше покрита с черна кал. Евънс видя и една тлъста пиявица на тила му, но реши, че моментът не е подходящ да му каже.
Никой не говореше. Шестчленният им екип се изкачваше мълчаливо, опитваха се да вдигат възможно по-малко шум. Усилията им обаче не даваха особени резултати, защото разни съчки пукаха под краката им, а тънките клонки се чупеха в ръцете им, опитаха ли да се издърпат с тяхна помощ нагоре.