Брадли изкриви лице в гримаса. Явно смяташе, че тя преувеличава.
После се чу кашлица — от джунглата току под тях.
Застинаха.
Чакаха мълчаливо. Чуваха само цвъртенето на цикади и от време на време крясъците на далечни птици.
И ето я отново, същата тиха кашлица. Сякаш кашлящият се опитваше да не вдига шум.
Санжонг приклекна и се заослушва напрегнато. Кашлицата се чу трети път и Евънс изпита странното усещане, че звукът му е познат. Напомняше му за дядо му, който беше получил тежък инфаркт, когато Евънс беше дете. Дядо му кашляше така, докато лежеше в болницата. Слабо. Тихи отделни покашляния.
Цареше тишина. Не бяха чули кашлящия да се отдалечава — ако се беше отдалечил, значи умееше да се придвижва, без да вдига никакъв шум — но звукът беше спрял.
Кенър си погледна часовника. Изчакаха още пет минути, после той им даде знак да продължат на изток около залива.
Точно тръгваха, когато кашлицата се чу отново. Този път три пъти, един след друг. После нищо.
Кенър даде знак: „Продължаваме“.
След стотина метра излязоха на пътека. Определено беше пътека, макар клоните да надвисваха ниско над нея. „Сигурно е отъпкана от диви животни“, помисли Евънс и разсеяно се зачуди какви ли са въпросните животни. Сигурно имаше някакви диви прасета тук. Прасета имаше навсякъде. Имаше смътни спомени за диви прасета, които нападали хора изпод храстите и ги мушкали с бивните си…
Първото, което чу обаче, беше металическо изщракване. Веднага го позна — звукът от свален предпазител.
Всички замръзнаха. Никой не помръдваше.
Още едно изщракване.
И още едно. Щрак!
Евънс бързо се огледа. Не видя никого. Все едно бяха сами в джунглата.
А после се чу глас:
— Дай. Ногот сок, бяли. Индаи. Стопим!
Евънс нямаше представа какво означава това, но посланието беше повече от ясно. Никой не помръдна.
От храсталака се появи момче. Носеше кубинки без чорапи, зелени шорти, тениска с надпис „Световното турне на Мадона“ и бейзболна шапка. Изпушен до половина фас висеше от ъгълчето на устните му. През едното му рамо висеше колан с муниции, а на другото беше преметнат автомат. Високо беше към метър и четиридесет и едва ли беше на повече от десет, най-много единайсет години. Насочи оръжието си с небрежна безочливост.
— Добре, бяли. Ви планници на мене, савве? Буким дано! — И посочи отсечено с палец в знак да вървят напред. — Връвипрет!
В първия момент всички бяха прекалено сащисани, за да помръднат. После от джунглата изскочиха и други момчета.
— Какво е това? Да не сте се изгубили, момчета? — обади се Брадли.
Без изражението му да се промени ни най-малко, едно от хлапетата заби приклада на пушката си в корема му. Брадли изохка и се срина на земята.
— Стопим бяли са на токток.
— О, Боже — измрънка Брадли, свит на земята.
Хлапето го удари отново, този път по главата, и го срита силно.
Брадли изпъшка.
— Тава! Тава! — каза хлапето и му направи знак да стане. Брадли не реагира и хлапето го ритна пак. — Тава!
Сара се приближи и помогна на Брадли да се изправи. Той кашляше. Сара постъпи умно и не каза нищо.
— О, тобра мари — каза хлапето, после я избута далеч от Брадли. — Тава!
Но когато поеха бавно напред, едно от хлапетата се приближи до Брадли и стисна ръката му отзад, малко над лакътя. И се засмя.
— Гусно!
Евънс изтръпна, когато със закъснение осмисли думите. Тези момчета говореха на някакъв вариант на английския. Можеше да ги разбере, ако помислеше малко и си повтореше думите наум. „Топра мари“ беше „добра Мари“. Може би „Мари“ беше думата за жена. „Тава“ беше „ставай“.
А „гусно“ означаваше „вкусно“.
Вървяха в колона по един през джунглата, хлапетата покрай тях. Кенър беше отпред, после Тед, чиято глава кървеше, Сара и Дженифър. После Евънс.
Евънс хвърли поглед през рамо.
Санжонг не беше зад него.
Видя само още едно хлапе с пушка.
— Тава! Тава!
Хлапето размаха заплашително пушката си.
Евънс бързо се обърна и тръгна напред.
Имаше нещо смразяващо в това деца да ги подкарват като стадо. Само дето тези не бяха деца. Не можеше да се сбърка студенината в очите им. Бяха видели много за краткия си живот. Живееха в друг свят. Много различен от света на Евънс.
Сега обаче той се беше озовал в техния.
Напред и нагоре видя два джипа отстрани на кален път.
Погледна си часовника. Десет.
Оставаха седем часа.
Но това вече не изглеждаше толкова важно.
Хлапетата ги натикаха в джиповете и ги подкараха по калния път в тъмната и незнайна вътрешност на джунглата.