— Надежда за какво? — изсъска Евънс в пристъп на гняв.
Кенър поклати глава.
— Просто… надежда.
Дженифър чакаше другото хлапе да влезе в стаята. Най-накрая то се появи, видя мъртвото момче и понечи да изскочи навън, но Дженифър вече беше прехвърлила ръцете си през врата му. Издърпа го навътре в стаята, запушила устата му с ръце, за да не изкрещи, после изви рязко врата му и го пусна на земята. Още не беше мъртво, но скоро и това щеше да стане.
Междувременно Дженифър бе зърнала ключовете.
Бяха навън, в коридора, на една пейка от другата му страна.
Сега в стаята имаше две пушки, но нямаше смисъл да стрелят. Само щяха да доведат всичко живо. Дженифър не искаше отново да наднича навън. Чу тихи гласове. Не можеше да определи със сигурност дали идват от съседната стая, или от коридора. Нямаше право да допусне грешка.
Облегна се на стената до вратата и простена. Отначало тихо, после по-силно, защото тълпата вън все още беше много шумна. Стенеше ли стенеше.
Никой не влезе.
Не смееше да се подаде навън.
Пое си дълбоко дъх и зачака.
Евънс трепереше. Напоените с кръв въжета студенееха на китките му. Не издържаше чакането. Имаше чувството, че ще припадне. Навън тълпата постепенно утихваше. Успокояваха се. Разбираше какво означава това. Скоро щеше да дойде ред на следващата жертва.
После чу тих звук.
Мъж, който кашля. Тихо, настоятелно.
Кенър разбра пръв и каза високо.
— Тук.
Чу се тъп звук и острие на мачете проби тръстиковата стена. Евънс се обърна. Видя прорезът в стената да се уширява. Едра загоряла ръка се вмъкна да го разшири допълнително. Обрасло с гъста брада лице надникна през пролуката към тях.
В първия миг Евънс не го позна, но после мъжът сложи пръст на устните си и в жеста имаше нещо толкова познато, че Евънс веднага си представи лицето зад брадата.
— Джордж!
Беше Джордж Мортън.
Жив.
Мортън се вмъкна през отвора в стаята и изсъска:
— Тихо!
— Доста се забави — каза Кенър и се обърна така, че Мортън да отключи белезниците му. Мортън го освободи и му даде пистолет. После дойде ред на Евънс. Щрак — и ръцете му бяха свободни. Евънс задърпа трескаво въжетата, за да ги махне от китките си. Но те бяха вързани здраво.
— Къде са другите? — прошепна Мортън.
Кенър посочи към съседната стая и взе мачетето от Мортън.
— Ти се погрижи за Питър. Аз ще доведа момичетата.
Стиснал мачетето, Кенър пристъпи в коридора.
Мортън стисна Евънс над лакътя. Той заклати глава.
— Тръгвай.
— Но…
— Прави каквото ти казвам, момче.
Излязоха през отвора в стената и хлътнаха в джунглата.
Кенър пристъпваше по празния коридор. Имаше отвори и в двата му края. Можеха да го изненадат във всеки момент. Ако се вдигнеше тревога, всички бяха мъртви. Видя ключовете на пейката, взе ги и тръгна към вратата на женската стая. Надникна и видя, че коловете са празни. Не видя нито една от жените.
Без да влиза, хвърли ключовете в стаята и прошепна:
— Аз съм.
След миг видя Дженифър да пропълзява от скривалището си зад вратата и да грабва ключовете. Само за няколко секунди и двете се освободиха от белезниците, грабнаха пушките на момчетата и тръгнаха към вратата.
Твърде късно. Трима едри младежи влязоха в коридора. И тримата носеха автомати. Говореха си и се смееха безгрижно.
Кенър се мушна в женската стая, притисна гръб до стената и даде знак на жените да се върнат при коловете. Те го направиха само миг преди мъжете да влязат в стаята.
— Здрасти, момчета — каза Дженифър с широка усмивка. В същия миг младежите видяха двете момчета на земята и пропитата с кръв пръст, но беше късно. Кенър пое единия; Дженифър се погрижи за другия с ножа си. Третият почти беше излязъл през вратата, когато Кенър го удари с приклада на пушката. Чу се изпукване на счупен череп и младият мъж се строполи.
Време беше да се махат оттук.
Тълпата ставаше неспокойна. Самбука примижа. Първият бяли отдавна беше мъртъв, трупът изстиваше в краката му и вече не беше толкова вкусен. А и онези сред тълпата, които не бяха вкусили славата, мърмореха за свое парче, за нова възможност. Жените държаха тръбите и бухалките си на рамо, говореха си на малки групи и чакаха.
Къде беше следващият мъж?
Самбука излая заповед и трима мъже хукнаха към тръстиковата къща.
Дълго се плъзгаха в калта на стръмния склон, но Евънс нямаше нищо против. Следваше Мортън, който, изглежда, добре се ориентираше в джунглата. Паднаха в подножието, право в някакъв плитък поток, водата му беше бледокафява от калта. Мортън му даде знак да върви след него и затича надолу по руслото на потока. Беше много отслабнал — тялото му изглеждаше стройно и в отлична форма, лицето му бе стегнато, волево.