Джипът рязко спря.
— Защо спираш? — извика Кенър.
— Защото шибаният път свърши! — изкрещя и Евънс.
Вълната беше вече пет метра висока.
Удари се с рев в плажа и връхлетя към тях.
На Евънс му се струваше, че всичко се случва на забавен каданс — пенещата се в бяло огромна вълна, вряща над пясъка и незнайно как поддържаща хребета си по протежение на целия плаж и в джунглата отвъд, покривайки зеления пейзаж в бяло. Водата вреше по склона към тях.
Не можеше да откъсне поглед от нея, защото тя сякаш не губеше и частица от силата си, а просто прииждаше ли прииждаше. Двамата мъже под тях бягаха от преобърнатия джип. След миг бялата вода ги заля и те изчезнаха.
Вълната се втурна още метър-два нагоре по склона, после внезапно се забави, помая се за миг и започна да се отдръпва. Не остави зад себе си и помен от мъжете или джипа. Дърветата бяха обрулени, много — изкоренени.
Вълната се плъзна обратно към океана, все по-назад и по-назад, оголи плажа, а после се отдръпна и океанът се укроти.
— Това беше първата — каза Кенър. — Следващите ще са по-големи.
Сара придържаше Мортън, така че да му е възможно най-удобно. Устните му имаха ужасен син цвят и кожата му беше студена, но иначе изглеждаше в съзнание. Не говореше, но гледаше водата.
— Дръж се, Джордж — каза тя.
Той каза нещо. Раздвижи устни, но звук не се чу.
— Какво? Какво казваш?
Вгледа се внимателно в устните му. И видя слаба усмивка.
Не бих го пропуснал дори това да е последното нещо в живота ми.
Дойде следващата вълна.
От разстояние изглеждаше съвсем същата като първата, но с приближаването й към брега стана ясно, че е много по-голяма, един път и половина колкото първата — и се стовари с рев като от експлозия. Водата се втурна нагоре по склона и стигна много по-високо отпреди.
Бяха почти на трийсет метра от нея. Вълната се беше качила на цели двайсет метра по склона.
— Следващата ще е по-голяма — каза Кенър.
Океанът пак се укроти и Евънс се обърна към Дженифър.
— Дай да…
И млъкна. Нямаше я. За миг си помисли, че е паднала от джипа. После я видя на пода, свита на кълбо от болка. Лицето и рамото й бяха покрити с кръв. Много кръв.
— Дженифър?!
Кенър го хвана за ръката, поклати глава и каза:
— Онези от джипа я улучиха. Дотогава си беше добре.
Евънс беше като зашеметен. Гадеше му се.
— Дженифър?
Очите й бяха затворени. Гърдите й едва се повдигаха.
— Гледай — каза Кенър. — Тя или ще издържи, или няма.
Идваше следващата вълна.
Нямаше къде да отидат. Бяха стигнали края на пътя. Заобикаляше ги джунгла. Просто чакаха и гледаха как водата се втурва нагоре като съскаща ужасяваща стена.
Сара беше сигурна, че ще ги помете всичките, но вълната изгуби силата си само на няколко метра от тях, изтъня и се забави, а после се плъзна назад към океана.
Кенър си погледна часовника.
— Имаме няколко минути. Да направим каквото можем.
— Тоест? — попита Сара.
— Тоест да се изкачим колкото може по-високо.
— Ще има и друга вълна ли?
— Поне още една.
— По-голяма?
— Да.
Минаха пет минути. Те се изкатериха още двайсетина метра по склона. Кенър носеше Дженифър — тя беше в безсъзнание. Евънс и Сара помагаха на Мортън, който се движеше много трудно. Накрая Евънс вдигна Мортън и го понесе на гръб.
— Добре, че си поотслабнал — каза му.
Мортън не отговори, само го потупа по рамото.
Евънс се запрепъва с мъка нагоре.
Дойде следващата вълна.
Когато се отдръпна, джиповете ги нямаше — мястото, където бяха спрели, беше осеяно с изкоренени дървета. Оцелелите гледаха безмълвно. Бяха много уморени. Спореха — това четвъртата вълна ли е, или петата? Никой не можеше да си спомни със сигурност. Решиха, че трябва да е била четвъртата.
— Какво ще правим? — обърна се Сара към Кенър.
— Ще се катерим.
След осем минути дойде следващата вълна. Беше по-малка от предишната. Евънс беше толкова уморен, че можеше само да я гледа безучастно. Кенър се опитваше да спре кървенето на Дженифър, но кожата й беше бледосива, а устните — посинели. На плажа долу нямаше и помен от човешка дейност. Палатките бяха изчезнали. Генераторите бяха изчезнали. Имаше само купове отломки, клони, водорасли, пяна.
— Какво е това? — попита Сара.
— Кое?
— Някой вика.
Погледнаха към отсрещната страна на залива. Някой им махаше.
— Това е Санжонг — каза Кенър. — Кучият му син! — Ухили се широко. — Надявам се, че ще му стигне умът да не мърда оттам. Ще му трябват два часа да мине през боклуците долу. Хайде да видим дали хеликоптерът ни още си е на мястото, или някоя вълна го е отнесла. После ще вземем и Санжонг.