— Е — каза Мортън, — може би Пер ще промени решението си.
— Съмнявам се — мрачно рече Дрейк. — Много се ядоса. Със съжаление трябва да кажа, че тази битка я загубихме. Но ще направим онова, което правим винаги. Ще продължим войната.
За известно време в колата се възцари мълчание.
— Момичетата бяха дяволски хубави — каза Мортън. — Нали, Питър?
— Да — каза Евънс. — Така си е.
Евънс знаеше, че Мортън се опитва да разведри атмосферата. Само че Дрейк не откликна. Шефът на НФПР гледаше намусено голия пейзаж през прозореца и току клатеше печално глава.
През последните две години Евънс беше пътувал много пъти с Дрейк и Мортън. Мортън обикновено успяваше да ободри всички, дори Дрейк, който беше мрачен и неспокоен по природа.
Напоследък обаче песимизмът на Дрейк беше придобил още по-тъмни окраски. Евънс забеляза това преди няколко седмици и се зачуди дали някой от семейството му не се е разболял сериозно или пък нещо друго не го яде отвътре. Но всичко изглеждаше наред. А и да имаше нещо нередно, явно никой не говореше за това. НФПР беше като истински мравуняк — наскоро се бяха преместили в чудесна нова сграда в Бевърли Хилс, набирането на средства бележеше нови върхове, планираха мащабни нови мероприятия и конференции, включително конференцията, посветена на резките климатични промени, която щеше да започне след два месеца. И въпреки тези успехи — или точно заради тях — Дрейк изглеждаше по-нещастен от всякога.
Мортън също го беше забелязал, но явно не му придаваше голямо значение.
— Той е адвокат — каза. — Какво очакваш? Не си го слагай на сърцето.
Докато стигнат в Рейкявик, слънчевият ден беше станал студен и мокър. На летището прехвърчаше суграшица и се наложи да изчакат, докато почистят крилата на белия „Гълфстрийм“ от леда. Евънс се оттегли в един ъгъл на хангара и понеже в Щатите още беше посред нощ, звънна на един приятел, който работеше в банка в Хонконг, и го попита за ванкувърската история.
— Абсолютно невъзможно — беше незабавният отговор. — Никоя банка не би разкрила подобна информация дори на друга банка. Явно някъде по веригата има ДПТ.
— ДПТ?
— Доклад за подозрителен трансфер. Ако възникне подозрение, че парите са от търговия с наркотици или са свързани с тероризъм, сметката се проследява. Има си начини електронните трансфери да бъдат проследени, дори да са кодирани. Но резултатите от подобно проследяване по никакъв начин не биха се озовали на бюрото на някакъв банков управител.
— Сериозно?
— Напълно. Докладите от проследяването от международните полицейски агенции могат да се видят само с разрешение.
— Значи онзи банков управител не е стигнал до информацията сам?
— Съмнявам се. В историята е замесен още някой. Някой от полицията или друга институция. Някой, за когото не ви е било казано.
— Някой от митниците или Интерпол, така ли?
— Или нещо подобно.
— Защо въобще са се свързали с моя клиент?
— Не знам. Но не е случайно. Клиентът ти има ли някакви радикални забежки?
Евънс едва не се разсмя, като си помисли за Мортън.
— Никакви.
— Съвсем сигурен ли си, Питър?
— Разбира се.
— Защото понякога богатите дарители се забавляват, или компенсират едната страна на дейността си, като поддържат терористични групи. Така стана с ИРА. Богати американци от Бостън ги подпомагаха в течение на десетилетия. Само че времената се промениха. Вече на никой не му е забавно. Клиентът ти по-добре да внимава. А щом си му адвокат, ти също трябва да внимаваш. Ще ми е неприятно да ти идвам на посещения в затвора, Питър.
И затвори.
КЪМ ЛОС АНДЖЕЛИС
Понеделник, 23 август
13:04
Стюардесата сипа на Мортън водка в голяма чаша от гравирано стъкло.
— Стига толкова лед, скъпа — каза Мортън и вдигна ръка. Летяха на запад, над Гренландия, огромна ледена шир и огрян от бледо слънце облак под тях.
Мортън седеше до Дрейк, който говореше как гренландската ледена шапка се топяла. И за скоростта, с която се топял арктическият лед. И че канадските ледници се отдръпвали. Мортън отпиваше от водката и кимаше.
— Значи Исландия е аномалия?