След Втората световна война никой вече не бил евгеник и никой не признавал да е бил такъв някога. Биографите на силните и известните съумявали да заобиколят увлечението на своите обекти към тази философия, а понякога въобще не го споменавали. Евгениката спряла да се изучава в колежите, макар някои да твърдят, че идеите й и до днес съществуват в общественото съзнание, макар и под различна форма.
Когато се върнем назад, три неща изпъкват над всичко останало:
Първо, въпреки създаването на лабораториите „Колд Спринг Харбър“, въпреки усилията на университетите и пледоариите на адвокатите, евгениката не почивала на научна основа. По онова време никой всъщност не знаел какво представляват гените. Движението набрало скорост, защото си служело с неясни термини, които така и не били дефинирани с някаква степен на прецизност. „Слабоумието“ можело да означава всичко — от бедност и неграмотност до епилепсия. Нямало ясни дефиниции за „дегенерат“ и „неспособен“.
Второ, евгеничното движение всъщност било социална програма, маскирана като научна такава. Негова движеща сила била тревогата заради имиграцията, расизма и нежеланите хора, които се заселват в квартала ти или в страната ти. И неясната терминология помогнала да се скрие какво става в действителност.
Трето, и най-тревожно, научната общност както в САЩ, така и в Германия, не възроптала. Точно обратното. В Германия учените много бързо взели програмата присърце. Съвременни германски изследователи проучили нацистки документи от трийсетте години. Очаквали да намерят директиви, заставящи учените да извършат изследванията. Но се оказало, че не е имало нужда от директиви. По думите на Уте Дайхман, „Учените, включително и онези, които не били членове на [нацистката] партия, помогнали да се организира финансиране на изследванията им чрез собственото си поведение и прякото сътрудничество с държавата“. Дайхман говори за „активната роля на самите учени по отношение на нацистката политика, свързана с расите… където [изследванията] имали за цел да потвърдят расистката доктрина… няма документи, доказващи външен натиск“. Германските учени адаптирали изследователските си интереси към новата политика. А малцината, които не го направили, изчезнали.
Нека дам и втори пример за политизирана наука — съвсем различен по характер, но показателен за съпътстващите рискове, когато правителствената идеология контролира научната дейност, а медиите безкритично популяризират фалшиви концепции. Трофим Денисович Лисенко бил амбициозен селянин, който, както се твърдяло, „разрешил проблема за наторяване на обработваемата земя без торове и минерали“. През 1928-а той обявил, че е създал процедура, наречена „вернализация“, при която семената се навлажнявали и охлаждали, за да се подобри по-късно реколтата.
Методите на Лисенко така и не били подложени на сериозни тестове, но твърденията му, че третираните семена предават характеристиките си и на следващото поколение, били в хармония с възраждането на Ламарковите идеи по време, когато останалата част от света прегръщала генетиката на Мендел. Йосиф Сталин бил очарован от ламаркианските идеи, които вещаели едно бъдеще, свободно от оковите на наследствеността; освен това искал увеличена селскостопанска производителност. Лисенко обещавал и двете и се превърнал в галеник на съветските медии, които активно търсели истории за умни селяни, развили революционни методи.
Лисенко бил представен като гений и се възползвал от това във висша степен. Особено талантлив бил в осмиването на опонентите си. Използвал въпросници, попълвани от селяните, за да докаже, че вернализацията е увеличила добивите, и по този начин избягвал преките изпитания. Яхнал вълната на спонсорирания от държавата ентусиазъм, той се издигнал главоломно. През 1937-а вече бил член на съветското Политбюро.
Дотогава Лисенко и теориите му били въведени масово в руската биология. Резултатът — глад, който убил милиони, и чистки, които изпратили стотици несъгласни с него съветски учени в трудовите лагери или на разстрел. Лисенко агресивно атакувал генетиката, която в крайна сметка, през 1948-а, била отречена като „буржоазна псевдонаука“. Идеите на Лисенко не почивали на никакви научни факти и въпреки това той контролирал съветските изследвания цели трийсет години. „Лисенковщината“ свършва през шейсетте, но руската биология все още не се е възстановила напълно от нанесените й през онази ера поражения.
Сега всички ние сме свидетели на нова велика теория, която отново привлича подкрепата на политици, учени и знаменитости по целия свят. И отново теорията се финансира от големите фондации. И отново изследванията се провеждат от водещи университети. И отново се приемат закони и социални програми в нейно име. И отново критиците са малко и биват осмивани.