— Покажи ми какво прави тази машина — каза Мариса. Очите й блестяха. — Покажи ми с какво се занимаваш.
— С удоволствие — каза Маршъл. Отиде при голямото контролно табло й започна да включва помпите и сензорите. Трийсетте панела на машината за вълни в другия край на резервоара изщракаха един след друг.
Маршъл хвърли поглед към Мариса и тя му се усмихна.
— Толкова е сложно… — Приближи се и застана до него пред контролното табло. — Проучванията ви записват ли се на камера?
— Да, имаме камери на тавана и на стените на резервоара. Правят визуален запис на вълните, които генерираме. Имаме и сензори за натиск в резервоарите — те пък записват параметрите на натиск при преминаването на вълната.
— Тези камери сега включени ли са?
— Не, не — каза той. — Не ни трябват — нали не провеждаме експеримент.
— А може би провеждаме — каза тя и сложи ръка на рамото му. Пръстите й бяха дълги и изящни. Имаше красиви пръсти.
Помълча малко, после каза:
— Тази стая — всичко е толкова скъпо. Сигурно имате страхотна охрана, нали?
— Ами не точно — каза той. — Само идентификационни карти, с които влизаме. И само една охранителна камера. — Посочи през рамо. — Онази в ъгъла.
Тя се обърна да погледне.
— И тя е включена?
— О, да — каза той. — Тази винаги е включена.
Тя плъзна леко ръка в милувка по тила му.
— Значи сега някой ни гледа?
— Боя се, че да.
— Тогава трябва да се държим прилично.
— Сигурно. Ами гаджето ти?
— Той ли? — Тя изсумтя пренебрежително. — Писна ми от него.
По-рано същия ден Маршъл беше излязъл от малкия си апартамент, за да отиде в кафенето на улица Монтен, кафенето, където ходеше всяка сутрин, и както обикновено си носеше списание за четене. После момичето беше седнало на съседната маса с приятеля си. Двамата скоро подхванаха разгорещен спор.
В интерес на истината, Маршъл остана с впечатлението, че Мариса и гаджето й не са един за друг. Той беше американец, с едър кокал, набит и червендалест, с дълга до раменете коса и очила с телени рамки, които никак не се връзваха с месестото му лице. Приличаше на прасе, което се опитва да изглежда интелигентно.
Казваше се Джим и беше ядосан на Мариса, явно защото била прекарала предната вечер без него.
— Не разбирам защо не искаш да ми кажеш къде си била — повтаряше непрекъснато.
— Защото не е твоя работа.
— Но аз мислех, че ще вечеряме заедно.
— Джими, казах ти, че няма да мога.
— Напротив, каза ми, че ще вечеряме заедно. И аз те чаках в хотела. Цяла вечер.
— Е и? Никой не те е карал. Можеше да излезеш. Да се позабавляваш.
— Но аз те чаках.
— Джими, аз не съм ти лична собственост. — Беше й писнало от него, току въздишаше, разперваше широко ръце или се плясваше по голите колене. Беше кръстосала крака и поличката се вдигаше високо на бедрата й. — Правя каквото си искам.
— Личи си.
— Личи си — повтори тя и се обърна към Маршъл, и го заговори: — Какво четете? Изглежда доста сложно.
Отначало Маршъл се притесни. Очевидно го беше заговорила, за да подразни приятеля си. Не искаше да го намесват в караницата си.
— Физика — каза кратко той и се извърна леко настрани. Опита се да не обръща внимание на красотата й.
— Каква физика? — не се отказа тя.
— Вълнова механика. Океански вълни.
— Значи сте студент?
— Дипломант.
— О? Англичанин ли сте? Защо сте във Франция?
И преди да се усети, той вече разговаряше с нея. Тя пък му представи приятеля си, който го удостои със самоуверена усмивка и вяло ръкостискане. Ситуацията беше крайно неудобна, но момичето се държеше все едно всичко е нормално.
— Значи работите тук някъде? Какво точно работите? Резервоар с машина? Изобщо не разбирам за какво ми говорите. Защо не ми покажете?
И ето че бяха тук, в лабораторията по вълнова механика. Колкото до Джими, гаджето, той се цупеше на паркинга отвън и пушеше цигара.
— Какво ще правим с Джими? — каза тя. Стоеше съвсем близо до Маршъл, докато той се оправяше с контролното табло.
— Тук не се пуши.
— Ще имам грижата да не пали. Но не ми се иска да го ядосвам още повече. Може ли да дойде при нас, как мислиш?