Евънс вдигна телефона в коридора и набра един номер.
— Център за анализ на риска — отвърна някаква жена в другия край на линията.
— Кабинетът на професор Кенър, ако обичате.
— Един момент. — Прищракване. Друг глас. — Център за анализ на риска. Кабинетът на професор Кенър.
— Добър ден — каза Евънс. — Казвам се Питър Евънс и търся професор Кенър.
— Съжалявам, не е в кабинета си.
— Знаете ли къде е?
— Професор Кенър е в продължителен отпуск.
— Важно е да се свържа с него — каза Евънс. — Знаете ли как мога да го направя?
— Е, това не би трябвало да е трудно, щом сте в Лос Анджелис, защото и той е там.
Значи на дисплея на телефона й бе излязъл номерът, от който се обаждаше Евънс. Мислеше, че Мортън е блокирал тази опция на домашните си телефони. Или пък секретарката в Масачузетс си имаше начин да заобиколи блокировката.
— Ами — продължи Евънс, — бихте ли ми казали тогава…
— Съжалявам, господин Евънс, но не мога да ви помогна.
Щрак.
— Защо се обади? — попита Сара.
Преди Евънс да е отговорил, в дневната иззвъня мобилен телефон и Кенър бръкна в джоба си. Разговорът беше съвсем кратък. После Кенър се обърна, погледна към Евънс и му махна.
— Обадили са се от кабинета му? — попита Сара.
— Така изглежда.
— Значи това наистина е професор Кенър.
— Май да — каза Евънс. — А нас ни изгониха.
— Хайде — каза Сара. — Ще те хвърля до вас.
Минаха покрай отворения гараж — фераритата лъщяха на слънцето. Мортън имаше пет ферарита — сред тях едно „Корса“ от 1947, едно „Теста росса“ от 1956 и едно „Калифорния“ от 1959, всяко на стойност повече от един милион долара. Евънс знаеше това, защото преглеждаше застраховката им всеки път, когато Мортън си купеше ново. В другия край на редицата беше черното открито порше на Сара. Тя го изкара на задна от гаража и Евънс се качи до нея.
Дори и по лосанжелиските стандарти Сара Джоунс беше изключително красива. Висока, с меден тен, дълга до раменете руса коса, сини очи, съвършени черти, много бели зъби. Беше атлетична по небрежния калифорнийски начин и обикновено идваше на работа в екип за джогинг или с къса поличка за тенис. Играеше голф и тенис, гмуркаше се, караше планински велосипед, ски, сноуборд и бог знае още какво. Евънс се чувстваше уморен само при мисълта за толкова спортуване.
Но знаеше, че Сара си има и проблеми. Беше най-малкото дете на богато семейство от Сан Франциско — баща й беше влиятелен адвокат с политическа кариера; майка й на младини била известен модел. По-големите братя и сестри на Сара бяха щастливо женени, всичките успели в кариерата си, и всички очакваха от нея да тръгне по стъпките им. За нея обаче колективният успех на семейството й беше тежест.
Евънс винаги се беше чудил защо е избрала да работи за Мортън, също влиятелен и богат човек. И защо изобщо е дошла в Лос Анджелис, след като семейството й смяташе всеки адрес южно от Бей Бридж за безнадеждно безвкусен. Тя обаче беше добра в работата си и изключително лоялна към Мортън. А и както Джордж често казваше, присъствието й носеше естетическа наслада. С последното бяха съгласни и актьорите и знаменитостите, които посещаваха партитата на Мортън — Сара беше излизала с неколцина от тях. Което допълнително гневеше семейството й.
Понякога Евънс се чудеше дали всичко това не е бунт от страна на Сара. Също като шофирането й — тя караше бързо, почти безразсъдно.
— В офиса ли искаш да те оставя, или в апартамента ти?
— В апартамента — каза той. — Трябва да си взема колата.
Тя кимна, изпревари един мерцедес, после зави рязко наляво в една пресечка. Евънс си пое дълбоко дъх.
— Слушай — каза тя. — Знаеш ли какво е „мрежова война“?
— Какво? — Не беше сигурен, че я е чул през воя на вятъра.
— Мрежова война.
— Не — каза той. — Защо?
— Чух ги да си говорят за това, преди да пристигнете. Кенър и онзи, Санжонг.
Евънс поклати глава.
— Нищо не ми говори. Сигурна ли си, че си ги чула добре?
— Възможно е да греша. — Тя пресече Сънсет на жълто и мина на по-ниска предавка, навлизайки в Бевърли. — Още ли живееш на Роксбъри?
Той й каза, че да, още живее там. Погледна дългите й крака, които се подаваха под късата бяла поличка.
— С кого щеше да играеш тенис?
— Едва ли го познаваш.
— Не е, ъъъ…
— Не. Това приключи.
— Разбирам.
— Сериозно ти говоря, приключи.