— Добре де. Чух те.
— Вие адвокатите до един сте подозрителни копелета.
— Значи играеш тенис с някой адвокат, така ли?
— Не, не е адвокат. Не играя с адвокати.
— А какво правиш с тях?
— Колкото се може по-малко. Като с всички останали.
— Жалко.
— Като изключим теб, разбира се — каза тя и го дари с ослепителна усмивка.
Ускори рязко и двигателят изрева.
Питър Евънс живееше в една от сравнително старите кооперации на Роксбъри Драйв в подножието на Бевърли Хилс. В сградата му, точно срещу парка Поксбъри, имаше четири апартамента. Паркът беше хубав, обширен и зелен, винаги пълен с хора. И сега видя бавачки от латиноамерикански произход — бъбреха си на групички, докато наглеждаха децата на богаташите; имаше и неколцина възрастни, излезли на слънце. Малко встрани една работеща майка в бизнес костюм обядваше навън, за да се види с децата си.
Колата спря с рязко скърцане на спирачки.
— Пристигнахме.
— Благодаря — каза той, докато слизаше.
— Не е ли време да се преместиш? Живееш тук от пет години.
— Прекалено съм зает, за да се местя.
— Ключовете ти в теб ли са?
— Да. Но винаги оставям резервен под изтривалката. — Бръкна в джоба си и издрънча с ключовете. — Всичко е наред.
— Чао тогава. — Тя натисна газта, гумите изпищяха на завоя и поршето се скри от погледа му.
Евънс прекоси малкия, потънал в слънце вътрешен двор и се качи по стълбите до апартамента си на втория етаж. Както винаги, Сара беше успяла да му разбърка мозъка. Беше много красива и много обичаше да флиртува. Неизменно оставяше у него впечатлението, че държи мъжете настрана, като нарушава душевното им равновесие. Поне неговото равновесие нарушаваше. Никога не беше сигурен дали очаква от него да я покани на среща, или не. Но като се имаха предвид отношенията му с Мортън, идеята не беше добра. Никога не би го направил.
Щом влезе в апартамента, телефонът започна да звъни. Беше Хедър, помощничката му. Щяла да си тръгне рано, защото не се чувствала добре. Хедър често не се чувстваше добре следобед, точно навреме, за да изпревари задръстванията в пиковия час. Освен това редовно се обаждаше да каже, че е болна — в петъците и понеделниците. И въпреки това фирмата показваше учудваща неохота да я уволни — тя работеше в нея от години.
Някои казваха, че навремето имала връзка с Брус Блак, партньора-основател на кантората, и че оттогава той живеел в постоянен ужас, че съпругата му ще разбере, а всичките им пари били нейни. Други твърдяха, че Хедър ходела с друг от партньорите, без да се споменават имена. Трета версия гласеше, че при преместването на фирмата от един небостъргач в друг в Сенчъри Сити Хедър попаднала на някакви уличаващи документи и им направила копия.
Евънс подозираше, че истината е по-проста — а именно, че Хедър е умна жена, работила във фирмата достатъчно дълго, за да познава в детайли трудовото законодателство и множеството дела за неправомерни уволнения, и е в състояние да прецени съвсем точно честите си отсъствия спрямо разноските и неприятностите, които би си навлякла фирмата, ако я уволни. И по този начин работеше около трийсет седмици на година.
Обикновено я прикрепваха за помощник на най-добрия младши служител във фирмата, защото се смяташе, че работата на един наистина добър адвокат не би пострадала от честите й отсъствия. Евънс от години се опитваше да се отърве от нея. Бяха му обещали нова помощничка догодина.
— Съжалявам, че не се чувстваш добре — каза той, както се очакваше от него. Човек трябваше да се включи в преструвките й.
— Стомашно неразположение — каза тя. — Ще трябва да ида на лекар.
— Днес ли ще ходиш?
— Ами, сега ще си запиша час…
— Добре.
— Но исках да ти кажа, че току-що обявиха голямо съвещание за вдругиден. В девет в голямата конферентна зала.
— О?
— Господин Мортън току-що се обади. Явно ще присъстват десет или дванайсет души.
— Знаеш ли кои?
— Не. Не казаха.
Евънс за пореден път си помисли колко всъщност безполезна помощничка е и повтори:
— Добре.
— И не забравяй, че другата седмица имаш явяване в съда заради онова с дъщерята на Мортън. Този път в Пасадена, а не в центъра. И Марго Лейн се обади за иска си заради мерцедеса. А онзи BMW дилър още иска да действаме.
— Все още иска да съди църквата?
— Обажда се през ден.
— Добре. Това ли е?
— Не, има още десетина неща. Ще се опитам да ти оставя списъка на бюрото, ако се чувствам достатъчно добре…
Което означаваше, че няма да го направи.
— Добре — каза той за кой ли път.
— Ще идваш ли насам?
— Не, късно е вече. Трябва да поспя.