И после какво — щяха да му връчат призовка или нещо такова. Да го завлекат в съда.
Реши да си тръгва. Гръмотевиците трещяха една през друга, святкаха мълнии. Голяма буря.
Тъкмо затваряше, когато видя, че адвокатът е забравил мобилния си телефон на бюрото. Погледна навън да види дали не се връща да си го вземе. Още не, но със сигурност в един момент щеше да се сети, че го е оставил тук, и да се върне. Реши да си тръгне, преди да се е появил.
Бързо пъхна телефона в джоба си, изгаси лампите и заключи офиса. Първите дъждовни капки шареха паважа и той заподтичва към колата си, паркирана отпред. Отвори вратата и тъкмо се навеждаше да седне зад волана, когато телефонът иззвъня. Поколеба се, не знаеше как да постъпи. Телефонът звънеше настоятелно.
Назъбена светкавица падна върху мачтата на един от корабите в сухия док. След миг ярка светлина избухна до колата и вълна от непоносима горещина го събори на земята. Замаян, той се опита да се изправи.
Реши, че колата му е избухнала, но не беше — колата си беше наред, само вратата беше почерняла. После видя, че панталоните му горят. Зяпаше тъпо собствените си крака и не помръдваше. Чу боботенето на гръмотевица и осъзна, че е бил ударен от мълния.
„Господи — помисли си. — Удари ме светкавица“. Седна и заудря по панталоните си, за да загаси пламъците. Не се получаваше, а и краката много го боляха. Имаше пожарогасител в офиса.
Изправи се и тръгна тромаво натам. Тъкмо отключваше — пръстите не го слушаха, — когато избухна втората експлозия. Той усети силна болка в ушите, посегна към тях и напипа кръв. Погледна окървавените си пръсти, строполи се и умря.
СЕНЧЪРИ СИТИ
Четвъртък, 2 септември
12:34
При нормални обстоятелства Питър Евънс говореше с Джордж Мортън всеки ден. Понякога по два пъти. Така че когато мина цяла седмица, без Мортън да му се обади, Евънс набра домашния му телефон. Вдигна Сара.
— Нямам представа какво става — каза тя. — Преди два дни беше в Северна Дакота. Северна Дакота! Вчера беше в Чикаго. Мисля, че днес може да е в Уайоминг. Спомена нещо, че щял да ходи в Боулдър, Колорадо, но не знам.
— Какво толкова има в Боулдър? — попита Евънс.
— Нямам представа. Много е рано за сняг.
— Да няма нова приятелка? — Случваше се Мортън да изчезне за известно време, когато се забъркаше с нова жена.
— Аз поне не знам за такова нещо — каза Сара.
— И какво прави?
— Нямам представа — потрети тя. — Като го слушаш, все едно е тръгнал на покупки.
— Покупки?
— Ами, нещо такова. Накара ме да купя няколко специални GPS-а. Нали се сещаш, позициониращите системи? После поиска няколко специални видеокамери, използващи CCD или CCF или каквото е там, не разбирам. Наложи се да ги поръчаме експресно от Хонконг. А вчера ми каза да купя ново ферари от един тип в Монтерей и да уредя транспортирането му до Сан Франциско.
— Още едно ферари?
— Знам — каза тя. — Колко ферарита може да използва един човек? А и това не ми изглежда на висотата на обичайните му изисквания. На снимките в имейла ми се стори доста очукано.
— Може би ще го даде да го поизлъскат.
— Ако беше така, щеше да го прати в Рино. Там е човекът, който се грижи за колите му.
Той засече нотка на загриженост в гласа й.
— Наред ли е всичко, Сара?
— Между нас казано, не знам — каза тя. — Ферарито, което е купил, е „Дейтона“ 365 GTS от 1972-ра.
— Е и?
— Той вече има едно такова, Питър. А все едно не знае. И говори някак странно, като се свържем.
— В какъв смисъл странно?
— Просто… странно. Нищо общо с обичайния му маниер.
— Кой пътува с него?
— Доколкото знам — никой.
Евънс смръщи чело. Това беше много необичайно. Мортън мразеше да е сам. Първата реакция на Евънс беше, че това не е вярно и Мортън всъщност не е сам.
— Ами онзи тип Кенър и непалското му приятелче?
— Според последната ми информация щели да пътуват за Ванкувър и оттам за Япония. Така че не са с него.
— Хм.
— Когато се чуем, ще му кажа, че си се обаждал.
Евънс затвори, после импулсивно набра номера на мобилния телефон на Мортън. И попадна на гласова поща. „Тук е Джордж. След сигнала“. Чу се и въпросният сигнал.
— Джордж, Питър Евънс се обажда. Просто исках да те чуя, дали не ти трябва нещо. Звънни ми в офиса, ако мога да помогна.
Затвори и се загледа през прозореца. После набра нов номер.
— Център за анализ на риска.
— Кабинетът на професор Кенър, ако обичате.
След миг го прехвърлиха към секретарката на Кенър.
— Обажда се Питър Евънс. Търся професор Кенър.
— А, да, господин Евънс. Доктор Кенър каза, че може да се обадите.