— Значи става висока — каза тя. — Колко, в истинския свят?
— Четиридесет-петдесет фута — каза той. — Петнайсет метра.
— Уха — възкликна тя и нацупи устни. — Значи човек не може да избяга от това нещо?
— О, не — каза Маршъл. — Не можеш да надбягаш приливна вълна. Имало е една вълна в Хило на Хаваите, през 1957, помела улиците на града, висока като сградите, хората бягали от нея, но…
— Значи това е всичко? — каза американецът. — Само това може да прави? — Гласът му беше дрезгав, все едно нещо му е заседнало на гърлото.
— Не му обръщай внимание — тихо каза Мариса.
— Да, това правим тук — каза Маршъл. — Генерираме вълни…
— Егати простотията — каза американецът. — Това го правех в коритото, когато бях на половин годинка.
— Е — каза Маршъл и махна към контролното табло и мониторите с данните, — ние създаваме подробна база данни за изследователите по целия свят, които…
— Да бе, да. Стига ми толкова. Тъпотия. Аз си тръгвам. Идваш ли, Мариса? — Стоеше и я гледаше ядосано.
Маршъл я чу как си поема дълбоко дъх.
— Не — каза тя. — Оставам.
Американецът се обърна, излезе и затръшна вратата.
Апартаментът й беше от другата страна на реката, срещу Нотър Дам, и от балкона на спалнята се откриваше чудесна гледка към осветената през нощта катедрала, както лично се убеди Маршъл. Беше десет часът, но небето още запазваше тъмносиния си оттенък. Той погледна надолу, към светлинните на кафенетата и човешкото множество по улиците. Сцената беше великолепна и изпълнена с живот.
— Не се тревожи — каза тя зад него. — Ако се оглеждаш за Джими, той няма да дойде тук.
Всъщност това въобще не му беше минавало през ума, преди тя да го спомене.
— Няма ли?
— Няма — повтори тя. — Ще иде другаде. Джими си има много жени. — Тя отпи от червеното вино, после остави чашата на нощното шкафче. Без да се церемони много, свали потничето през главата си, после си изхлузи и полата. Отдолу не носеше нищо.
Тръгна към него на високите си токчета. Изненадата му пролича, защото тя се усмихна.
— Казах ти, че не обичам да чакам. — После го прегърна през врата и го целуна силно, енергично, почти гневно. Последваха няколко тромави минути, през които се опитваха да се целуват, докато тя трескаво му сваляше дрехите. Дишаше тежко, почти стенеше. Не каза и дума. Беше толкова страстна, че изглеждаше ядосана, а красотата й, физическото съвършенство на мургавото й тяло го поуплашиха, но не за дълго.
После тя легна до него, кожата й бе мека, но тялото й — напрегнато под повърхността. По тавана на спалнята пълзяха меки светлосенки от осветената фасада на катедралата отсреща. Маршъл се чувстваше отпуснат, но тя сякаш бе насъбрала още повече нервна енергия след любовния акт. Той се зачуди дали наистина е свършила, въпреки всичките й стонове и виковете на финала. После тя най-неочаквано стана.
— Какво има?
Тя отпи от виното си.
— Отивам до тоалетната. — Обърна се и излезе от стаята. Маршал седна на леглото и отпи от чашата й — червилото й беше оставило нежен отпечатък по ръба.
Погледна към леглото и видя по чаршафите тъмните следи от обувките й. Беше ги събула чак някъде по средата на любовната игра. Сега лежаха захвърлени под прозореца. Като знаци за страстта им. И досега имаше неясното чувство, че сънува. За пръв път лягаше с жена като нея. Толкова красива, а и апартаментът й беше… Зачуди се колко ли струва, с дървените ламперии и на такова място…
Отпи още веднъж от виното. Всичко това би могло да му хареса.
Чу водата в банята. Тих звук като от монотонна песен.
Входната врата се отвори с оглушителен трясък и в спалнята нахлуха трима мъже. Носеха тъмни шлифери и шапки. Маршъл ужасен остави чашата на нощното шкафче — тя падна — и посегна трескаво за дрехите си на пода до леглото, но само след миг мъжете бяха отгоре му и студената кожа на ръкавиците им залепна по тялото му. Той извика паникьосано, докато го обръщаха по лице. Натикаха лицето му в една възглавница. Помисли си, че ще го задушат, но не го направиха. Един от тях изсъска:
— Млъкни. Нищо няма да ти се случи, ако мълчиш.
Маршъл не му повярва и продължи да се мята и да вика. Къде беше Мариса? Какво правеше? Всичко се случваше толкова бързо.
Един от мъжете седеше на гърба му, забил колене в гръбнака му, студените му обувки бяха върху голия задник на Маршъл. Ръката на мъжа го натисна по тила.
— Мълчи!
Другите двама го държаха за китките и дърпаха ръцете му настрани, разпъваха го върху леглото. Готвеха се да му направят нещо. Чувстваше се ужасен и уязвим. Простена и някой го удари по главата.