— Моята кола — каза Мортън и заслиза по стълбите, като леко залиташе.
— Джордж, по-добре не… — започна Сара.
Но той пак беше започнал да пее:
— „И ми рече да не карам, но прибрах се жив и здрав, значи бил съм луд съвсем, тъй ми рече и отсечееее…“
Един от репортерите промърмори:
— Определено не е наред.
Евънс тръгна след Мортън, сериозно разтревожен. Мортън даде на момчето, обслужващо паркинга, банкнота от сто долара с думите:
— Двайсетачка за теб, приятелю. — И направи безуспешен опит да отвори вратата на ферарито. — Тия скапани италиански коли. — Накрая се намести зад волана на сребристия звяр, запали двигателя и се усмихна. — Виж, това се казва мъжки звук.
Евънс се наведе с ръце на капака.
— Джордж, остави Хари да кара. Освен това с теб май трябваше да обсъдим нещо.
— Нищо подобно.
— Но аз мислех…
— Хлапе, разкарай се от пътя ми. — Камерите още ги следяха, но Мортън се премести така, че да е в сянка зад тялото на Евънс. — Знаеш ли, будистите имат една поговорка.
— Каква поговорка?
— Запомни я, хлапе. Гласи следното: „Всичко важно не е дистанцирано от мястото, където седи Буда“.
— Джордж, наистина мисля, че не трябва да караш.
— Ще запомниш ли какво ти казах току-що?
— Да.
— Мъдростта на вековете. Довиждане, хлапе.
И натисна газта. Ферарито излетя с рев от паркинга и Евънс едва успя да отскочи.
— Питър, хайде.
Евънс се обърна и видя Сара до лимузината. Хари сядаше зад волана. Евънс се намести отзад със Сара и потеглиха след Мортън.
Ферарито зави наляво в подножието на хълма и се скри зад завоя. Хари увеличи скоростта, шофираше с професионално умение.
— Знаеш ли къде отива? — попита Евънс.
— Представа си нямам — отговори Сара.
— Кой му написа речта?
— Сам си я написа.
— Сериозно?
— Вчера работи цял ден и не ми позволи да видя какво прави…
— Господи — промълви Евънс. — А онова с Монтен?
— Беше извадил една книга с цитати.
— А Дороти откъде я е измислил?
Тя поклати глава.
— Нямам представа.
Подминаха парка Голдън Гейт. Движението беше рехаво и ферарито се движеше бързо, лавираше между другите коли. Напред се виждаше мостът Голдън Гейт, ярко осветен в нощта. Мортън увеличи скоростта. Ферарито се движеше почти със сто и петдесет километра в час.
— Отива при Марин — каза Сара.
Мобилният телефон на Евънс иззвъня. Беше Дрейк.
— Ще ми кажеш ли каква беше тази история?
— Съжалявам, Ник. Не знам.
— Той сериозно ли го каза? Че ще си оттегли подкрепата?
— Мисля, че да.
— Това не е за вярване. Явно е получил нервна криза.
— Не знам.
— Точно от това се боях — каза Дрейк. — Знаех си, че ще се случи нещо подобно. Помниш ли на самолета, на връщане от Исландия? Казах ти го, а ти отвърна да не съм се притеснявал. И сега ли мислиш така? Че не трябва да се притеснявам?
— Какво искаш от мен, Ник?
— Ан Гарнър каза, че е подписал някакви документи на самолета.
— Да. Вярно е.
— Те свързани ли са с внезапното и необяснимо решение да оттегли поддръжката си за организацията, която толкова обичаше и ценеше?
— Изглежда, е променил мнението си за това.
— И ти защо не ми го каза?
— Защото той така поиска.
— Да ти го начукам, Евънс.
— Съжалявам — каза Евънс.
— Тепърва има да съжаляваш.
Телефонът млъкна. Дрейк беше затворил. Евънс затвори ядно капака на своя.
— Дрейк е бесен, а? — обади се Сара.
— Направо е откачил.
След моста Мортън пое на запад, далеч от светлините на магистралата, по тъмен път покрай скалната стена. Караше още по-бързо.
— Къде сме? — попита Евънс.
— Мисля, че сме в общински парк — отвърна Хари.
Опитваше се да не изостава, но на този тесен път с остри завои лимузината не можеше да се мери с ферарито. Преднината му се увеличаваше. Скоро виждаха само габаритите му, току изчезващи зад завоите на половин километър пред тях, и отблясъка на фаровете в скалите.
— Ще го изгубим — каза Евънс.
— Съмнявам се, сър.
Само че лимузината продължаваше да изостава. След като Хари взе един завой твърде бързо — тежката задница поднесе към ръба на пропастта, — се наложи още да намалят скоростта. Движеха се през пустош. Цареше мрак, по скалите нямаше никакви светлинни. Изгряващата луна проточваше сребърна нишка по тъмната вода в ниското.
Пътят пред тях беше съвсем тъмен.
След поредния завой пред погледа им се появи следващият, на стотина метра напред — обхванат от валма сив дим.
— О, не! — прошепна Сара и затисна устата си с ръка.
Ферарито се беше завъртяло, ударило се беше в едно дърво и се беше преобърнало. Сега лежеше с колелата нагоре, смачкано и бълващо дим. За една бройка не беше паднало в пропастта. Предницата му висеше над бездната.