— Джонатан?
Той се опита да я погледне. Но вече не можеше да помръдне и очите си. Можеше само да гледа право напред. Дишаше плитко.
— Джонатан?
„Имам нужда от лекар“.
— Джонатан, можеш ли да ме погледнеш? Можеш ли? Не? Не можеш да си обърнеш главата?
Гласът й някак не звучеше разтревожено. Звучеше делово, сякаш му снемаше диагнозата. Може пък слухът му също да беше засегнат. Нещо шумеше в ушите му. Беше му все по-трудно да диша.
— Добре, Джонатан, хайде сега да те махнем оттук.
Промуши глава под мишницата му и с изненадваща сила го изправи. Тялото му беше отпуснато, безсилно, провиснало. Не можеше да контролира погледа си. Чу нечии стъпки да се приближават и си помисли: „Слава Богу“. Чу мъжки глас да казва на френски:
— Мадмоазел, имате ли нужда от помощ?
— Благодаря, не — каза тя. — Просто прекали с пиенето.
— Сигурна ли сте?
— Непрекъснато го прави.
— Така ли?
— Ще се оправя.
— Хм. Ами тогава, bonne nuit.
— Bonne nuit — каза тя.
Продължи напред, почти го носеше. Стъпките постепенно заглъхнаха. Тя спря и се огледа. И… го повлече към реката.
— По-тежък си, отколкото мислех — каза някак нехайно.
Маршъл усети бездънен ужас. Беше напълно парализиран. Не можеше да направи нищо. Краката му се влачеха по камъка.
Към реката.
— Съжалявам — каза тя и го блъсна във водата.
Кратък плисък и остро усещане за студ. Потъна, заобиколен от мехурчета и зелено, после черно. Не можеше да помръдне, дори във водата. Не можеше да повярва, че му се случва това, не можеше да повярва, че умира по този начин.
После бавно усети как тялото му се издига. Отново зелена вода; след миг се издигна на повърхността, по гръб.
Виждаше моста, виждаше черното небе — и Мариса: стоеше на брега. Запали си цигара и се загледа в него. Едната й ръка беше на хълбока, единият крак — леко напред, манекенска стойка. Издиша и димът се заиздига в нощта.
После той пак потъна и усети как студът и чернотата се затварят около него.
В три през нощта осветлението в „Лаборатоар Ондюлатоар“ на Френския морски институт във Виши се включи. Контролното табло оживя. Машината за вълни също се включи и генерираните вълни тръгнаха една след друга през резервоара и се заразбиваха в изкуствения бряг. Триизмерни образи засвяткаха по контролните екрани, заредиха се колони с данни. Данните бяха препратени към приемник с неизвестно местоположение някъде във Франция.
В четири часа контролното табло угасна, осветлението се изключи и харддисковете изтриха всички данни за случилото се.
ПАХАНГ
Вторник, 11 май
11:55
Лъкатушното павирано шосе лежеше в сянка под балдахина на малайската джунгла. Беше много тясно и ланд круизърът занасяше на завоите, гумите му свистяха. Брадатият мъж на средна възраст на мястото до шофьора погледна часовника си.
— Още колко има?
— Няколко минути — каза шофьорът, без да намалява. — Почти стигнахме.
Шофьорът беше китаец, но говореше с британски акцент. Казваше се Чарлс Лин и беше пристигнал със самолет от Хонконг в Куала Лумпур предната вечер. Беше се срещнал с брадатия на летището тази сутрин и оттогава пътуваха с главоломна скорост.
Брадатият беше дал на Лин визитка, на която пишеше: „Алън Питърсън, сеизмични замервания, Калгари“. Лин не й повярва. Прекрасно знаеше, че в Албърта има една компания, „ЕЛС Инженеринг“, която продава същото оборудване. Не беше нужно тоя тип да идва чак в Малайзия, за да го види.
И не беше само това — Лин беше проверил списъка на пътниците от пристигащия полет и там не фигурираше човек на име Алън Питърсън. Така че този тип беше използвал друго име.
Освен това той каза на Лин, че бил геолог, извършващ независими консултации за енергийни компании в Канада, най-вече правел оценки на потенциални нефтени залежи. Но Лин и на това не вярваше. Петролните инженери си личаха от цял километър. Този не беше от тях.
Така че Лин нямаше представа кой е този човек. Което не го притесняваше. Кредитът на г-н Питърсън беше добър, а само това имаше значение за Лин. Днес той имаше само една задача и тя беше да продаде кавитационни машини. А сделката изглеждаше голяма.
— Питърсън говореше за три бройки, което възлизаше на повече от един милион долара.
Лин свърна рязко от шосето по разкалян коловоз. Джипът заподскача през джунглата под огромни дървета, после излезе на открито под слънцето. Огромна полукръгла дупка в земята разкриваше пластове сивкава скала. Отдолу лъщеше зелено езеро.
— Какво е това? — попита примижал Питърсън.
— Било е открита мина, сега е изоставена. Каолин.