Обърна се към американеца.
— С кола ли сте?
— Да. Пикап. — И посочи.
— А, добре, значи е ваш. Има ли кой да ви помогне?
— Не. Сам съм. Защо?
— Защото е дяволски тежко — каза Малори. — Може да е просто кабел, но пък е дълъг половин милион фута. Тежи повече от триста килограма, приятел.
— Ще се справя.
Малори отиде при своя роувър и отключи багажника. Американецът подсвирна и пикапът се спусна с трополене по рампата. Караше го яка жена с щръкнала къса коса и тъмен грим.
— Мислех, че сте сам — каза Малори.
— Тя само кара пикапа — каза американецът. — Не й обръщайте внимание.
Малори се обърна към отворения багажник. Вътре бяха наредени бели кутии с надпис „Кабел Етеренет (незащитен)“. И спецификации с по-дребен шрифт.
— Да видим някой — каза американецът.
Малори отвори една кутия. Вътре бяха наредени големи колкото юмрук намотки от много тънки жици, всяка в найлонова опаковка.
— Както виждате — каза той, — това е жица за противотанкови снаряди.
— Така ли?
— Това ми казаха. Затова е опакована по този начин. Една намотка за всеки снаряд.
— Не разбирам от тия неща — каза американецът. — Аз съм просто превозвачът. — Отиде да отвори задната врата на пикапа. После почна да носи кутиите, една по една. Малори също се включи.
— Онзи човек каза ли ви нещо друго? — попита американецът.
— Всъщност да — каза Малори. — Каза, че някой купил петстотин ракети на Варшавския договор. „Горещ пламък“ или „Горещ камък“, или нещо подобно. Без бойни глави, без нищо. Само ракетите. Та жиците им били дефектни.
— Това не го бях чул.
— Така ми каза. Снарядите били купени в Швеция. Готенбург, струва ми се. Транспортирани били от там.
— Май сте притеснен.
— Не съм притеснен — каза Малори.
— Сякаш ви е страх, че може да сте се забъркали в престъпление.
— Няма такова нещо.
— Сигурен ли сте? — попита американецът.
— Естествено, че съм сигурен.
Повечето кутии вече бяха в пикапа. Малори започваше да се поти. Струваше му се, че американецът току го поглежда. Скептично, без да го крие. После каза:
— Я ми кажете. Как изглеждаше онзи мъж?
Малори не беше толкова глупав, че да отговори на въпроса. Сви рамене.
— Ами нищо особено.
— Американец ли беше?
— Не знам.
— Не знаете дали е бил американец?
— Не можах да определя със сигурност.
— И защо така? — каза американецът.
— Може да е бил канадец.
— Сам ли беше?
— Да.
— Защото чух да се говори за някаква страхотна жена. Секси, на високи токчета, впита поличка.
— Щях да забележа такава жена — каза Малори.
— Не бихте… премълчали за нея? — Нов скептичен поглед. Малори забеляза издутина върху хълбока на американеца. Пистолет? Възможно беше.
— Не. Беше сам.
— Който и да е бил.
— Да.
— Ако питате мен — каза американецът, — аз бих се зачудил защо на някой са му притрябвали половин милион фута жица за противотанкови снаряди. Така де, за какво са му?
— Не каза.
— И вие просто рекохте: „Дадено, приятел, половин милион фута жица, остави го на мен“, без да задавате никакви въпроси?
— Изглежда, вие сте по въпросите — каза Малори. Продължаваше да се поти.
— И си имам причина — каза американецът. Тонът му стана зловещ. — Трябва да ти кажа нещо, приятел. Не ми харесва това, което чувам.
Последните кутии бяха натоварени в пикапа. Малори отстъпи назад. Американецът затръшна едната врата, после и другата. Когато втората врата се затвори, Малори видя шофьорката пред себе си. Явно бе стояла зад вратата.
— И на мен не ми харесва — каза тя. Беше с работен комбинезон, от онези, които се носят в армията. Свободни панталони и високи кубинки. Широко зелено яке. Дебели ръкавици. Тъмни очила.
— Я чакай малко — каза американецът.
— Дай ми телефона си — каза тя. И протегна ръка. Другата й ръка беше зад гърба. Все едно държеше пистолет.
— Защо?
— Дай ми го.
— Защо?
— Искам да го погледна, затова.
— Няма нищо необичайно…
— Дай ми го.
Американецът извади от джоба си мобилен телефон и й го подаде. Вместо да го вземе, тя го стисна за китката и го дръпна към себе си. Телефонът изтропа на земята. Жената посегна и с другата си ръка и стисна американеца за гърлото, сякаш го душеше.
За миг той застина, после започна да се бори.
— Какво правиш, мамка му?! Какво… — Изблъска ръцете й и отскочи като опарен. — Какво ми направи?
— Нищо. — Тя си сваляше ръкавиците. Правеше го внимателно. Сякаш в ръкавиците имаше нещо. Нещо, което тя не искаше да докосне.
— Нищо? — викна американецът. — Нищо?! Кучка! — Внезапно се обърна и хукна нагоре по рампата към улицата.