Алекс Болдин
Стачка
На Краси и на всички онези негови скромни
и онеправдани колеги които с труд и сърце
ваят достойния и светъл образ
на бъдеща България.
С последните си стотинки купи половин килограм картофи. Изпържи ги на газовия котлон с малко гранясала мас която огреба от дъното на омазан компотен бурган. Токът му беше спрян от енергото вече втори месец поради неплатени сметки.
Яде бавно, мълчаливо. Душата му плачеше. Токущо бе говорил със сина си, студент в четвърти курс по архитектура. Налагаше се да го оперират отново. Сърдечните операции са такива, че никога не се знае кога оперираният ще се подобри или влоши. Последните си петдесет лева му изпрати вчера. Надали щяха да му стигнат за скъпите лекарства. Не беше си платил дори наема за квартирата. Какво ядеше болното момче, сам не знаеше. С майка му се бяха развели. Тя също му пращаше по малко пари, но разноските основно поемаше той, гимназиялния учител по литература.
Запали лоена свещ и седна до купчината тетрадки. Това бяха контролните на девети „а“ клас. Болеше го глава. Тежка умора го притискаше. Не му стигаше въздух. Спомни си за своето детство. Бяха някак други деца, по-спокойни, по-весели, по-трудолюбиви. Имаше някаква цел, имаше добро отношение. А сега? Ужас! Едва издържаше. Една трета от учениците му пушеха наркотична трева. Две от момчетата се дрогираха с хероин. Всички го знаеха, но никой не предприемаше нищо. Поне да бяха напъдили пласьорите. Те стърчеха нагло пред портала на гимназията, гледаха право в очите и сякаш знаеха, че няма сила която да им се противопостави.
Сподели наблюденията си с директора. Оня го изгледа като извънземно, изхъмка и каза: „Белята ли си търсиш, бе Колев? Ами че тях полицията ги пази! Не знаеш ли кой стои зад боса им? Като не знаеш трай си! Виждам, че си имаш лични проблеми, но не мога да ти помогна. Не мога да ти вдигна заплатата. Колегите ти веднага ще ревнат. Така че трай и се радвай и на това което получаваш.“
Този раговор го отчая. Беше го очаквал. Не мислеше обаче, че нещата са така дълбоки.
Днешният ден мина тежко. Имаше много отсъствия. Онези двете момчета нахълтаха в средата на учебния час. Олюляваха се от поетата дрога, псуваха. Ритаха чиновете. Едното му се закани. Опита се да ги успокои, а те му налетяха. Целият клас зашумя. Не можа да овладее положението. Едва дочака звънеца. Събра тетрадките и си тръгна.
Телефонът звънна. Още не бе прекъснат макар, че и това щеше да се случи в най скоро време. Вдигна слушалката.
— Иване… — Беше колегата му по математика. — Готви се! От утре стачкуваме. Крайно време е. Направиха ни на маймуни. Станахме просяци. С тия инфлационни цени не може вече да се купи хляб та камо ли друго.
— Боре, Боре… — изхлипа Ваньо. Синът ми е зле. Трябва да се оперира наново. Как ще платя бе човече. Знаеш ли колко струва сега една сърдечна операция?
— Стегни се бе Ваньо! Всички сме на един хал. Не виждаш ли? Нямаме друг избор! Нали си с нас!? Учителският синдикат е зад нас. Ще се преборим. На тези мутри трябва най-сетне да се даде урок. Пеят си една и съща песен години наред. Отначало може да ни е трудно, но ако сме единни ще успеем. Вярвай! Само единство, иначе отиваме в бездната!
— Ох… Не зная… Синчето ми… само едно ми е. Друго нямам…
— Ще продадеш нещо, ще му изпратиш… Аз имам малко вино и ракия от миналата реколта. Утре ще зависна на пазара. Каквото успея да продам ще го дам на теб.
— Нямам вече нищо за продаване, Боре! Нямам!
— Ела утре пред кабинета по математика. Там ще сме всички… Не бой се! Ще победим!
Гласът замлъкна. Колев остави бавно слушалката. Довърши набързо контролните, облече се и излезе. Навън се бе смрачило. Тежки дъждовни облаци се стелеха откъм запад. Идеше дъжд.
Преди две седмици бе започнала новата учебната година. Цветята подарени му от усмихнати родители и ученици не го радваха. За какво ли избра тая професия? Та тя вместо да го радва го убиваше. Износваше всяка частица от него, състаряваше го. Имаше шанс да избере много други, но не го направи. Възрастният му учител по литература бе влял в него част от душата и сърцето си. „Децата са нашето бъдеще. — говореше му. Душиците им са като глината. Каквото изваем това ще остане. Ще остане да живее дълги години след нас. Ти си човек с пламък. Можеш много. Иде ти отвътре. Пожертвай се за бъдещето на България и то ще ти се отплати!“
Така говореше скъпият му учител. Но… тогава времената бяха други. От десетина години насам всичко се срина. Културата и образованието я изпратиха в някаква дяволска пералня от която излизаха само мръсни парцали. Мръсни и вонящи парцали!… Добрият и мъдър учител така и не дочака това време. Отиде си от тоя свят неразбран, забравен и самотен.