Колев вървеше замислен. Не знаеше накъде отива. Някъде напред се мярна неговата гимназия. Отмина я. Утре щеше да дойде отново тук и отново да изтърпи онова изнурително нервно напрежение което го съсипваше.
Едра капка дъжд капна на челото му. Заваля някак бързо, неочаквано. Не беше си взел чадър. Спря се под стряхата на един хранителен магазин. Вътре ярката светлина осветяваше препълнени витрини. Имаше всичко което отдавна, почти година не беше вкусвал. Нямаше много хора. Купуваха набързо и си тръгваха. Зарея поглед в касетата с бухнал прясно изпечен хляб. Ароматът му достигна до него, с някакво необяснимо вълшебство, през голямата измита до блясък витрина. Пържените с мас картофи съвсем не бяха го заситили. Дояде му се. Дояде му се простичка храна, мек топъл хляб с едра бучка сирене. Знаеше, че в тоя момент нямаше как да си го позволи. Трябваше да събира пари за сърдечната операция на сина си.
Преглътна мъчително, вдигна яката на шлифера и тръгна към овехтелия си апартамент. Там го чакаше празнота и пустота. Нищо друго! Чакаше го и купчинката ученически тетрадки в която беше затворен цял малък детски мир. Беше един мил и наивен детски свят, така противоречив и несъвместим с настоящето, че се боеше да го разгърне. В тая жестока действителност такъв свят просто беше обречен. Какви ли щяха да бъдат тези деца след пет или десет години? Безработицата, чалгата, псевдокултурата, пороците, бездушието, наркотиците, алкохола щяха да ги деформират, щяха да ги изродят, както деформираха и изродиха всичко в нещастната му Родина — България. Нима Европа ще повлияе на този процес? Едва ли! Европейският егоизъм и безразличие са пословични. Икономическият интерес е онова което я вълнува. Този цивилизован, красив магнит — Европа, ще ги привлече, ще ги изсмуче, ще ги изцеди и ще ги забрави. Ще забрави тях, децата на България! Порокът е тук. Причините са тук. Изходът трябва да бъде намерен тук!
Дъждът се усилваше. Новото игрално казино светеше с шарените си неонови надписи. На това място преди години имаше голям магазин за облекло и обувки. Общински служители продадоха магазина за неясна комисионна на комарджийски бизнесмени срещу жълти стотинки.
Откъм центъра се появи черен японски джип. Стъклата му тъмнееха. Той приближи с висока скорост, изрева с мощния си двигател, профуча стремглаво и го обля с кална дъждовна вода. Дори не намали! Защо ли да намалява? Какво ли значеше един случаен минувач за разбеснялата се мутра? Добре че успя да отскочи навреме. Щеше да го премаже. Щеше да го отхвърли на мокрия тротоар като някаква непотребна и неодушевена кукла. Ех…!
Утрото дойде с влага и студ. Беше началото на октомври. Дъждът бе спрял. Мътни вадички се отцеждаха край уличните тротоари. Колев вървеше унило към гимназията. В изнемощялата си ръка стискаше стара кожена чанта. Вътре бяха тетрадките от контролното.
Дворът на гимназията беше странно притихнал. Не се виждаха деца. От учителската стая се чуваше накъсаният глас на директора. Той се извисяваше рязко и кресливо, след това снижаваше до неясно мърморене и гъгнене. Колев познаваше всяка интонация на тоя глас. Познаваше всички нотки в него. Познаваше кога е гневен и развълнуван, кога е доволен. Ставаше нещо важно. Дали пък…?
— Хайде Колев! — От отвореният прозорец се показа колегата му по математика. — Започнахме! Идвай!
— Колев се спря, поколеба се, след това кривна към кабинета по литература. Децата го чакаха. Бяха умълчани. Разбираха, че се случва нещо важно, нещо което не става всеки ден. Гледаха го напрегнато, следяха всяко негово движение.
Той спря до катедрата, отвори чантата и извади куп тетрадки.
— Ученици, — започна някак колебливо. — Днес ще ви кажа нещо много важно.
— Вие сте вече големи хора. След две-три години ще станете зрели мъже и жени. Ще усетите, че ви връхлитат много нови и непознати за вас проблеми и отговорности, на които ще трябва да отговорите адекватно. Дали ще успеете да устоите на тях, зависи от самите вас, от вашата подготовка тук в училище, от онова което всеки ден се опитваме с дух и сърце да ви научим и дадем. Моля ви, запомнете, аз и моите колеги желаем много да успеете. Да съумеете да се справите. Животът обаче няма винаги да е добър към вас. Ще срещнете изпитания за които не сте предполагали че съществуват. Искам да ви уверя в едно. Решението на всички ваши проблеми ще бъде не другаде а в самите вас. Трябва да вярвате в себе си. Трябва да уважавате вашите родители и да не отхвърляте помощта на верните си приятели. Трябва да умеете да отличавате доброто от злото. Да свикнете да се борите. Тогава „страшният“ и „нерешим“ проблем ще се предаде и ще избяга от вас.